Веднъж един орел полетял из високата планина. Харесал си три съседни връхчета и кацнал на най-високото от тях.

Затова и хората, които населявали това място, назовали върха Дур дъга, т.е. висок, свободен връх. По-ниският от него пък наричали Каурча. А заради трите, които сякаш закриляли селището им, то някога възприело името Триибрия, по-сетнешно - Триград. Според друга от легендите мястото е съставено от три по-малки селца.

Село Триград се е подслонило на 1370 метра надморска височина, в едно от най-красивите места в Западните Родопи. 26 км го делят от общинския център - град Девин, и 40 – от областния – град Смолян. Река Триградска си е проправяла тук път през хилядолетията, издълбала е каквото си пожелае и криволичи из ждрелото, наречено на нейно име. Оформяла си го е както й хрумне 5.5 млн. години, но е решила да извае от него само 7 км, сред които се намира атрактивната пещера „Дяволското гърло”.

Тя отстои на 1 км от Триград, открита е от алпинисти през 1961 г., изследвана е от пещерняци, а двама леководолази през 1970 г. попадат във водовъртежа и загиват. Каквото влезе в тая паст, навън не излиза. Входът е и изход – самото дяволско гърло. Скалата нагоре е висока 176 метра. Слиза се по 307 стъпала - надолу, покрай бучащата вода, а отдихът и съзерцанието са от тераски.

Залата заради своята обемност е смятана за най-голямата благоустроена в България – дължината е 110 метра, 36 м висока, 40 м широка, без образувания вътре. Пропастна, с водопади, с грохот и игра на въображението. Отвън, срещу входа, ждрелото предлага гледка към най-високата си стена – 305 метра. В недрата й се е сгушила Харамийската пещера, в която се влиза с предварителна заявка, специални водачи и алпийска техника. Залите в нея са три – учените твърдят, че са някогашни енеолитни жилища – 4000 г. пр.н.е.! Какви хора са ги обитавали – един Господ знае?!

Знае се, че сегашните обитатели на Триград са около 600. Няколко семейства българи християни, останалите – българомохамедани, изповядващи исляма. Мирното съжителство на религиите си личи и от двата храма, построени един до друг. Казват, че руски бежанци след Октомврийската революция се заселват в селото и имат основната заслуга за построяването на църквата „Цар Борис Покръстител”. На фасадата над входа е вградена плоча с надпис: „Обичай България. В памет на загиналите български войници за освобождение на селото ни. Слава на героите”. Той сякаш подсказва за военните и политическите перипетии, които са преживели тукашните жители през вековете....

„Моят баща беше главен имам - започва житието си пред мен възрастна жена - Джамиле. - И казваше: „Ей, деца, България е баща и майка!” Бил е интерниран, теглил е много, карали го с въжета и последните му думи бяха: „Тая държава, тоя свят, крив го сварих, крив го оставям!.Не може да се оправи!”. На моя баща сестрите още през 1912 г. са се преселили в Турция. Ходили сме два пъти, предлагали са ни условия – нямам думи! Но любих си земята и никога не сме си помислили да идем в друга държава. Нам и камъните са ни мили!

Горичката си ми е мила! И всички сме едни – българи, турци, помаци, мохамедани, цигани, евреи, аз така го разбирам. Важното е да си добър човек. Бъди човек, независимо какъв си! Моето име го сменяха, бях Джулия, ама и с него не бяха съгласни, че било френско ,ха-ха, разправии, колкото щеш.... – надсмива се над преживяното 74-годишната жена. И затваря срамната страница за т. нар. възродителен процес: – Лошо беше, че натиснаха хората за имена, за гробища”. Казвам й, че е много добър човек и я питам дали влиза и в двата храма.

О, аз съм си вярваща мюсюлманка! Български гражданин съм, но си вярвам в исляма. Ходим на джамия, но съм държала и ключовете на църквата лятно време, когато я нямаше баба Щуда. За да могат хората да влизат и да си палят свещи. Някога бяхме половината християни, половината – помаци. И си живяхме в сговор. Кога се кажеше за курбан в джамията, на Курбан Байрям, баба извикваше стари жени, вързани с кърпи, идваха и помагаха. Когато се кажеше: „На църквата, за курбан отпред”, тогава пък ние помагахме. Никога дрязги не сме имали.

И сега по братски си живеем, нямаме никакъв раздор. Колкото до Господ – Той е един! Аз не мога да разбера – различни религии, един в това, друг в това вярва. Господ е един, бе! Няма друг! Господ е природата! Но ние я подсърдихме нещо. И Господ, и природата подсърдихме. Виж какви аномалии стават в целия свят, пиленце! От какво стана това?! И хората се изменихме, и природата се измени. И какъв ще е краят, Господ знае! Ние сме вярващи, само на Господ сме дадени. Какво ще ни е писано, само Той знае...” Приключваме диалога, а Джамиле ме настига с китка чай, мента и риган, увит във вестник, подава ми го с пожелание Господ само хубаво и добро да ми дава! Съхранила е изконна за Родопите доброта и човещина, неподвластни сякаш на жестокостите на времето.

Преди 6 г. жителите на Триград наброяваха 860. Очевидно безработицата и миграцията имат тежка дума за съдбата му. Поминъкът основно е свързан със земеделие и животновъдство, предимно картофи, овце и крави. Няколко семейства отглеждат „триградски чай”, наричан и мурсалски. Смята се, че в това е и бъдещето на селото. Малцина работят в горското стопанство, други - в частна фирма, а някои се опитват да развиват селски туризъм – чрез хотелчета и къщи под наем.

На входа на селото очаква посетители „Музей на мечката”, а в другия край посоката е границата с Гърция – 12 км през селата Жребево, което е на 3 км южно, Кестен и Водни път. Екопътеки водят към красивите местности Шабаните и Чаирите. С просторни ливади и малки езера, в които се лови прочутата в региона триградска пъстърва. „Тия екопътеки са обвързани с беседки, чешми, маркировки, с места за отдих - убеждава ме бившият кмет Спартак Богданов. - „На Чаирите има хижа за туристи, да отседнат, да пренощуват, да се любуват на езерата, да си хвърлят въдиците. Друг маршрут води към Доспат, с 4-часов преход, през селата Водни пад и Кожари...”

Впрочем най-хубавата гледка в Триград е, ако се премине през гърбаво мостче над реката, вероятно от времето на турското робство. Пътечката води над селото и удивителното е, че това са останки от стар римски път, а руините от стражева кула говорят красноречиво още и още за непознатото минало на селището. То влиза днес в пределите на защитена местност Триградско ждрело, в чиито въздушни предели властват скална лястовица, сокерица, пъстроглава овесарка, сокол скитник, скалолазка, скален кълвач и гарван гробар.

Стара пътека предлага 3-часов преход към с. Ягодина, която отдавна обграждат с украсата и уникалността си българско живениче, жълт равнец, родопски силивряк, балканска козя брада, родопска самогризка и т.н. Разбира се, там е и Ягодинската пещера, а по средата на прелестите на природата е с. Гьоврен. До него се стига и с автомобил през ждрелото, на 8 км от Триград, указателна табела сочи еднокилометрово отклонение нагоре, към близо 1020-те метра надморска височина, сред която са накацали къщите му. В землището му е местността Курфалъ, в чиято пазва се е сгушила малко известната пещера „Хаджийска робка”.

„Входът й е една дупка, в която, като пуснеш камък, чуваш как 10 минути той се търкаля надолу, из дълбините, тропа вътре, по скалите - казва ми Осман Юрук. - Според стара легенда някакъв хаджия бил убит там и го бутнали вътре, затова е такова името”

Някога местни жители пуснали в непознатата утроба един петел, който за всеобщо учудване си намерил път вътре и излязъл недалеч от Триград. Никой не знае какво е преживял, знайно е само, че изходът на пещерата е някъде там, в омайностите на Чаирска река, приток на Триградска.

Сетих се пак за думите на Джамиле: „Любя си земята! Нам са и камъните мили! И горичката си ми е мила!...”

Румен Стоичков, в. "Новинар"