Необятен плаж, кристално чиста морска вода, палми… Това е Росес. Градче в каталунската част на Испания, бижуто на Коста Брава. Дотук като от картичка клише. Само че ако отместите погледа си от райската пясъчна ивица, попадате на друга картичка – живописни улички, а около тях кокетно наредени луксозни средиземноморски къщи, пред всяка от които има паркирана яхта.

Точно така – яхта. Бели корабчета са паркирани пред всяка врата дори навътре в градчето. Местните могат да стигнат с лодката до вратата на дома си. Заради това някои наричат Росес Малката или Другата Венеция. Росес няма нищо общо с наличието на рози. Всъщност първите заселници са от елинска колония. Местността се е казвала Родес и с течение на времето името се е трансформирало в Росес.

Каналите са единственото, по което си приличат испанското градче и Венеция. В Росес обаче каналите не миришат на тиня, а около тях има прави чисти улици, които също водят до къщите с яхтите. Затова и повечето им собственици освен яхта имат и лъскав автомобил.

Не си представяйте тузарски морски курорт, в който най-красивото са сградите, сякаш строени една връз друга, а колите са като от автоизложение и са паркирани безразборно навсякъде. Около постройките, които са на не повече от два етажа, има огромни градини с всевъзможни цветя, фонтани и много място, където децата могат да играят спокойно. Повечето хора се придвижват или пеша, или с велосипед в Росес. Яхтите ползват, за да отидат на риба, а колите – до съседен град.

Плажът не е бетониран. Той наподобява самотен остров – широката и дълга пясъчна ивица е толкова огромна, че колкото и хора да опънат кърпи на нея, тя ще изглежда празна. На плажа има само две заведения, на които правят вълшебно вкусни коктейли и омайна сангрия – местното специално червено вино с плодове. С всяка поръчка на питие носят безплатно ядки. И винаги питат дали минералната вода да е газирана или не. Освен тези две капанчета, където може и цял ден да стоите на сянка на едно кафе с вода, без никой да ви гледа накриво, на плажа няма нищо друго.

Няма чадъри под наем няма шезлонги. Няма мургави търгаши на царевица. И геврек също няма как да си купите. Може обаче да си вземете хладилна чанта, чадър за 7 евро от някое магазинче и да легнете на пясъка необезпокоявани от онези хора с чантичките на кръста по българските плажове, които дават хартиено билетче за 5 лв., за да ползвате чадър близо до брега. Тук може да донесете и малка палатка и да я разположите точно до водата, без никой да ви изгони, „защото това било платена зона или частен плаж към хотел”.

Единственото нещо на необятния плаж са палмите, под чиято сянка също може да се разположите. В едната част на ивицата има и футболно игрище, което във всеки час на деня е пълно с деца. Бъдещите Пике и Меси тичат като за последно след топката, а когато им стане горещо, бягат да се разхладят сред вълните.

Хотели на плажа също няма. Най-близките сгради са разделени от пясъка с приказна крайбрежна алея с палми и пейки. Превъзходно място да се насладите на залеза или на пълнолунието – също е като картичка.

Хората масово се придвижват с велосипеди. Може да наемете колело за 4 евро на час. Така от началото на крайбрежната алея на Росес може да стигнете за не повече от 10 минути до централната част на градчето и до пристанището. Централните улички са малки и кокетни. Терасите на сградите са обсипани с цветя. И тук снимките приличат на картички. Сувенирите не се продават на сергии на тротоара, а вътре в магазините, въпреки че и тук може да намерите евтини дрънкулки.

Ако отидете в Росес, задължително трябва да опитате и местните деликатеси. Паелята, което е и специалитет в цяла Испания тук е най-вкусна по моряшки. Апетитен ориз, овкусен с екзотични подправки, раци, скариди, миди, риба. Ресторантчетата предлагат и промоции на специалитета. Вечер заведенията организират и концерти. Всички са усмихнати и няма как да не се почувствате щастливи тук.

Росес е бижу, което трябва да се види. А когато го видите, ще усетите и невероятната енергия на това място. Която зарежда с усмивки, със слънце, с музика и оставя вкус на сангрия и радост.

Ралица Димитрова, в. "Новинар"