Преди няколко години дъщеря ми се върна от почивка в Гърция и обяви, че е била на своя остров. Бях чувала екзотичното име Санторини, но от нея научих, че то всъщност означава Света Ирина (от Saint Irina). Тогава тя ми пожела и аз да отида там. Няколко мои бивши ученици също бяха на Санторини и аз с любопитство и възхищение разглеждах снимките и четях писмата и картичките от далечния и красив остров, които ми изпратиха Дафина, Ани, Еленита, Мартина, Александър, Никол, Ивелина и Ивана. Боядисаните в бяло и синьо къщи и черкви и спокойното море на Санторини се появиха като стенопис в гръцкия ресторант (Restaurant Greek) на бул. Черни връх в София, където обядвах през лятото на 2011 година.
През февруари 2014 г. приятели ме поканиха да участвам в пътуващ семинар на преподаватели и студенти от Новия български университет (НБУ) до Санторини. Като бивш преподавател в НБУ, приятелка с един от основателите му – проф. Рандал Бейкър и епизодичен участник в академичния живот на университета от 1993 година досега прецених, че с лектори като проф. Иван Маразов, доц. Олга Шалганова и гл. ас. Владимир Димитров пътуването до Санторини ще ме обогати. Толкова много исках да бъда тяхна слушателка, макар и за една седмица, че се записах и платих за семинара първа – на 4 февруари. Точно по това време започнаха размириците в Украйна. Спомних си книгата на Марк Твен за екскурзията до Европа и Божи гроб с парахода „Квакер сити“ през 1867 г., в която има няколко глави за Русия (Севастопол, Одеса и Ялта) и Гърция. Препрочетох „Глупаци в чужбина“ (The Innocents Abroad) и си отбелязах пасажа за ползата от пътешествията: „Пътешествията са гибелни за предразсъдъците, фанатизма и тесногръдието и много хора се нуждаят силно от тях именно по тези причини. Широки, здрави и либерални възгледи за хората и нещата не могат да се придобият, ако цял живот вегетираш в някое ъгълче на земята.“ (Марк Твен, Глупаци в чужбина, Профиздат, 1986, с. 562). В края на XX век – почти 120 години по-късно, американската поетеса Мая Ангелоу пише в есето „Паспорти за разбирателство“ (Passports to Understanding), че „въпреки че липсата на толерантност към чуждото мнение е вероятно неизбежна, пътуването все пак помага на хората да се опознаят и дори да се сприятелят, като видят, че всички народи плачат, смеят се, ядат, вълнуват се и умират“. Ангелоу насърчава хората да пътешестват до колкото е възможно повече места, за да разширят образователните си хоризонти и да се забавляват (Сега няма да взема нищо за пътешествието си, Wouldn’t Take Nothing for My Journey Now, 1993).   
Аз съм от хората, които обичат да пътуват. Досега съм била в около 40 страни в 4 континента и в някои от тях – по няколко пъти. По съвет на татко, от първото ми пътуване в чужбина през 1965 година досега, си водя дневник. Имам дълга полица с тетрадки и бележници с дневниците ми на пътешественик в чужбина и България. Почти 50 години останах  вярна на дадената дума да водя дневник и да споделям пътните си бележки за места, хора, случки и лични впечатления. Все пак има дори пословица, че умният пише, а глупавият помни. Това ми подхвърля и Владко, директор на научната програма на семинара. За да запомня по-добре пътешествията си, винаги правя  и фотоснимки. Напоследък забелязвам, че обикновено съм единствената, която и снима, и пише. Туристите предпочитат да документират впечатленията си с фотоапарат или видеокамера. 

Потегляме от София на 29 март, за да успеем да пристигнем в Санторини на 30 след обяд. От 1 април започват  по-високите цени и сухото и горещо време на туристическия сезон, който продължава до 1 ноември. От двете страни на шосето ни радват зеленина и разцъфтели овошки.  Пресичаме река Струма и вниманието на всички, които седим отдясно, е привлечено от ярко сияние. Оказва се, че в дерето край реката блести на слънцето цяло поле от пластмасови бутилки. Малко след това, на голяма ливада при село Марино поле, виждаме огромна «инсталация» от пластмасов амбалаж, сътворена от хорското безхаберие и престъпно отношение към природата, и живо магаре. Дали поне за Деня на земята на 23 април ще дойдат доброволци да почистят този боклук точно при входа и изхода на България? Инициативата “Почисти България за един ден” би трябвало да се превърне в «Пази България чиста всеки ден». За три часа пристигаме на българо-гръцката граница.  В Кулата къщите са едно- и двуетажни, с прекопани дворове. Някой от групата ни забелязва щъркел върху един комин и вика силно “Сваляйте мартениците!” С тях окичваме дърветата и храстите в Гърция веднага щом спираме за почивка.
Студентът Георги има рожден ден и ни черпи с бонбони. Преподавателите му от Департамента по изкуствознание и история на културата му пожелават да напише в срок тезиса си за магистърска степен и му подаряват химикалка. Споделям със съседката си в автобуса – Надежда, известна също като хубавата Надя, че студентът ще запомни пожеланието, материализирано в изобретеното преди 125 години средство за писане на американеца Джон Лауд. Ако искаш да напомняш на някого за нещо, подари му химикалка с гравиран надпис. Разказвам ú неотдавнашна весела случка с химикалка. За Коледа през 2012 г. от моите ученици получих елегантна черна химикалка Cerruti 1881 с текст ”Marry Christmas, Coach T! From 12 Zh” Отворих кутията, прочетох надписа, озадачих се, благодарих за жеста и се поинтересувах кой е избрал химикалката и поръчал надписа. До мене гордо застанаха Михаил и Борис. Попитах ги наистина ли ми пожелават да се омъжа за Коледа. Всички се притесниха, после се разсмяха и започнаха за разпитват момчетата за надписа. Оказа се, че те се бяха предоверили на гравьора, който им обяснил, че бил направил 5 надписа с такова пожелание и никой никога не му правил забележка за правописа. Развеселих децата с обещанието да пиша с подаръка им, за да ми напомня за вниманието им и «смешната» правописна грешка. В Националния музей на образованието в Габрово се намира седмото издание на буквара и първата читанка от Геньо Дочев и Ан. Мандов, одобрено от Министерството на народната просвета при конкурса за учебниците с решение № 2362 от 14 юли 1931 година и публикувано от книгоиздателство Хемус. Гатанката на страница 39 и прекрасната илюстрация на Г. Атанасов са свидетелство за задължителното средство за писане в българското училище преди в Европа да настъпи епохата на химикалката. 

Гатанка
Пет вола едно рало влачатъ,
Бяла нива орат, черно семе сеят.

Преди химикалката да стигне до България през шейсетте години на XX век,  пишехме или с перодръжка, която топяхме в мастилница със синьо или лилаво мастило или с автоматична писалка с резервоар за мастило. Появата на  химикалката  като исторически артефакт в пражкия музей на Ян Амос Коменски (1592-1670), баща на съвременната класно-урочна система в образованието и в Националния музей на образованието в Габрово до плочката и калема и перодръжката и мастилницата, е въпрос на близко бъдеще. Съвременните деца много бързо «избират» буквите от клавиатурата на компютъра, мобилния телефон или iPad-а, но се затрудняват с ръкописа, да не споменаваме сега и проблемите с краснописа. 
В 12 часа влизаме в Солун и от надписите на гръцки по билбордовете, магазините, складовете и пътните знаци чрез аналогия установявам, че буквите Г, П и Р от нашата и гръцката азбука са еднакви. Всъщност солунските двама братя Кирил и Методий създават нашата азбука, като за основа използват гръцката. До AƟHNA (Атина) остават 502 километра. Движим се по Е-75. Спираме на ЕКО бензиностанция и там е пълно с ученици. Заговарям ги и те ми разказват, че са на тридневна екскурзия от училище и се връщат в Атина. За първи път виждам надпис Junior WC и питам няколко 15-годишни момичета какво е това и къде се намира. Те ми показват врата със същия надпис, която е към кабина с оборудване за малки деца – детска тоалетна чиния, нисък умивалник и дъска за преобличане на бебета. Детската тоалетна блести от чистота и за нея  не се плаща входна такса. Снимам интересната тоалетна, за да я включа в колекцията си, която подготвям за Световния ден на тоалетната на 19 ноември. До 19 часа пътуваме по шосе, оградено от маслинови дървета. Не се виждат разхвърляни стъклени, пластмасови или хартиени отпадъци. Като се замисля, че оттук минават и много български шофьори и въпреки това е чисто, стигам до извода, че в Гърция законът се спазва и нарушителите на правилата за движението и поведението на пътя се санкционират. 
Настаняваме се в хотел в центъра на Атина и сядаме да вечеряме в таверна близо до хотела. Музиката е само гръцка, храната е изложена в тави и надписите са на гръцки и английски език. Вечерям домат и зелена чушка, пълнени с ориз и пия бяло вино. Хлябът е прекрасен – прясно изпечен, с хрупкава долна коричка и ароматен. Пред таверната има две дъски с менюто на храната и напитките на английски език. Забелязвам няколко правописни и пунктуационни грешки и ги показвам на сервитьора Костас. Предлагам му да ги поправи веднага или да ми даде тебешир да направя корекциите. Оказва се, че нямат тебешир. След малко друг сервитьор ми шепне, че това меню стои отвън вече две години и че и други са им казвали за грешки, но те нямат тебешир. Тази вечер откривам няколко общи думи в българския и гръцкия – тебешир, мусака, таверна, фурна, кафе, домат, стомна, фенер. 
Лягаме си в полунощ и за сън ни остават само четири чáса. Макар че ни събуждат по телефона в 5 ч., сме спали четири чáса, защото това е нощта на преминаване към лятното часово време, когато преместваме стрелките на часовника с един час напред.  Предлагат ни скромна континентална закуска –  хляб, масло, конфитюр, кейк, шварц кафе, чай и плодов сок, хапваме набързо и тръгваме към пристанището в Пирея (Piraeus) – най-голямото в Гърция.  Тъмно е. Качваме се в огромен бяло-син ферибот първи, защото ще слезем последни.  Корабът на The Blue Star Ferries ще спре на четири острова в Егейско море – Парос, Наксос, Иос и Санторини. Точно в 7.25 ч. потегляме. Радвам се на чайките, гледам към пристанището и си спомням за изложбата от картини на Сирак Скитник (1883-1943) в Софийската градска художествена галерия, която посетих през декември 2013 г. и лекцията на Ружа Маринска в ателието-колекция на Светлин Русев на ул. Врабча на 28 февруари 2014 година. Ако според Ружа Маринска  „ние по-голям живописец от Сирак Скитник нямаме“, а „Атинският цикъл на Сирак Скитник е връх в неговата живопис“, за мене платната му от пристанището в Пирея от 1934 г. са сред най-силно въздействащите. „Пристанище Пирея“ с моряците, „Пристанище“ с крановете, „Морски пейзаж – пристанище в синьо“ са за трудния, тежък, предизвикателен и забавен живот на хората на морския бряг. Гледам синята вода на Егейско море, но не виждам никой да плува. Точно в  пристанището на Пирея във филма на Жул Дасен „Никога в неделя“ (Never on Sunday) плува Мелина Меркури. „Чувам“ музиката на Микис Теодоракис и „виждам“ танцуващия Зорбас от романа на Никос Казандзакис (1883-1957)  „Алексис Зорбас“ (София, Народна култура, 1980) – „як, строен, кокалест, с отметната назад глава, със съвсем кръгли, малки като на птица очи, той подскачаше и крещеше и тупаше с широките си ходила край брега, и пръскаше солена вода в лицето ми“. Никос Казандзакис, съвременник на нашия Сирак Скитник, пише в своята интелектуална биография „Рапорт пред Ел Греко“ (enthusiast VINTAGE, София, 2011), че Гърция е географски и духовен кръстопът на света, място на среща на разума на Запада с мистиката на Изтока. Американският журналист Робърт  Каплан публикува през 1993 г. книгата си „Балкански призраци, пътуване през историята“ (Balkan Ghosts. A Journey Through History), в която също като Казандзакис подчертава важното геополитическо място на Гърция – той я нарича „любовница на Запада и булка на Изтока“, разположена там, „където хуманизмът на Запада започва да прониква в  нехуманния Изток“.  Гърция се среща със Запада в Гърция, защото Западът идва на крака в древната люлка на европейската цивилизация – с ферибот, кораб, самолет, автобус, кола, влак, велосипед. 
Разглеждам нашия ферибот. На 3, 4 и 5 етаж са гаражите, а пътническите палуби са на 6, 7 и 8 етаж. Имаме билети без запазени места. Цената на еднопосочния билет с включено 30%-но намаление за групата ни е 26.50 Евро. С нашите билети можем да седнем на 7 или 8 етаж, където обаче е ветровито и студено. В салоните на 6 етаж има тапицирани столове с високи облегалки, които са подредени като в самолет – по седем в ред и с две пътеки по средата. Много от креслата остават свободни и ние се настаняваме удобно на топло и завет. Съобщенията по радиоуредбата са на няколко езика – гръцки, английски, италиански, немски и френски. Заобиколени сме предимно с млади азиатци. Иван смята, че са корейци, Надя – японци, а те се оказват китайци. Почти като в стихотворението „Бу Ан-чоу“ от Леда Милева:
„че Бу Ан-чоу не е китаец,
ни филипинец, ни малаец
и не живее в друга къща, 
а тук и ето, че се връща – 
с чип нос и с весело гласче –
Боянчо, моето момче!“

(Двете пътечки, Леда Милева, София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2009, том 1, с. 116)
Заговарям трите момичета, които са ни съседки в салона с Air Seats, и научавам, че са туристи – били са в Швейцария и екскурзията им ще свърши на остров Санторини. Китайците се снимат, играят карти, ядат сандвичи, разхождат се, повръщат на палубата в специални торби, седят, дремят. Знам от дъщеря си, че на Санторини през лятото най-многобройни са туристите, които говорят руски, немски и китайски. Напоследък е модно там да се провеждат сватбени церемонии, преди всичко при залез слънце. Край остров Наксос около 13 ч. започва силно вълнение – столовете на палубата падат, политат пепелници, водата облива всички ни, които правим снимки от откритите палуби на 6 и 7 етаж. Къщите и на трите острова, където стоварваме коли, камиони, пътно-транспортни машини и пътници и качваме няколко коли и няколко души, са бели и с плоски покриви, навярно заради силния вятър. С кръгли, боядисани в синьо покриви, са само черквите. 
В 15.30 ч. пристигаме на новото пристанище на Санторини. То е много малко, около 1000 кв. м – паркинг, оградено място за заминаващи пътници, няколко магазинчета за сувенири, офиси за даване под наем на коли, лодки, велосипеди, мотопеди и магарета, бараки с кафене-пицария, бижутерен и антикварен магазин и стаички на туристически фирми, които предлагат разходка по море. Надписите на табелите са в ярки цветове, които силно контрастират с високата около 200 м стръмна сиво-черна скала. По почти отвесната скала забелязвам зиг-зага на път, по който нагоре бавно се движат колите, автобусите и строителните машини от току-що пристигналия ферибот. Изпитвам страх от предстоящето ни пътуване към билото, където се белее огърлицата на къщите. Шофьорите ни вече са били на Санторини и ни уверяват, че познават пътищата му много добре. За половин час се качваме точно над пристанището, където е Тера (наричана още Тира или Фира), централното село на острова. В него са общинската служба, красива училищна сграда, здравният пункт с линейка, пощата, бензиностанцията, картинни галерии, магазини за сувенири и безброй таверни, кафенета, черкви, параклиси и разбира се, магарета. Островът е 73 кв. км и е един от шестте санторински острови в южната част на Егейско море. Според гръцката митология, сегашният остров Санторини е следа от изчезналата древна Атлантида. Специалистите смятат, че преди около 3600 години (през XVII век пр. н. е.) на това място е имало огромен остров, който след изригването на мощен вулкан се разпада на няколко острова. Санторини е най-големият и на него и остров Тиразия (9 кв. км) живеят целогодишно около 15000 души. 
Вечерям с около 20 души от групата в таверната “Ел Греко“, която ни  препоръчва гръцкият ни водач. Тя е на стръмна уличка и от втория етаж има красива гледка към бяло-сините къщи. Менюто е на гръцки и английски и при избора на храна ни помагат сервитьорите, с които общуваме на английски. Поръчваме плато с риба на грил и гръцка салата. Докато изпълняват поръчката ни, ни поднасят прясно изпечена питка и масло – на първия етаж има зидана пещ за хляб. Бялото вино е почерпка от заведението. То е леко, сухо и на следващия ден никой не се оплаква от главоболие. Сервитьорите са с безукорно чисти и изгладени дрехи, работят бързо, стоят наблизо, за да виждат „как ги търсим с поглед“ и дори предлагат да ни снимат.  
Следващият ден е понеделник и музеите са затворени. Потегляме към византийска черква от XI век. Пред входа й се извисяват два пилона, облечени в лента с цвета на гръцкия национален флаг и отгоре с кръст. Това е знак, че наблизо има черква, параклис или манастир. Островът е обсипан с бяло-сини пилони. За Санторини казват, че е островът на черквите, виното и магаретата.  Тук издигат черква преди да построят къща. Местните хора казват, че на Санторини има повече магарета, отколкото хора, повече черкви, отколкото къщи и повече вино, отколкото вода. В двора на старата черква има клонесто зелено дърво с шушулки като на боб. Казва се харупя́, плодовете му се ядат, но сега не са узрели. Близо сме до източния бряг на острова и точно под нас е пистата на местното летище. Целогодишно по 3 пъти дневно тук кацат самолетите на Aegean Airlines и Olympic Airways от Атина и излитат обратно – полетът е около 45 минути. През лятото до Санторини летят самолети и от много европейски аерогари. Няколко души от групата ни пристигнаха в Санторини с полет от Атина. От българско семейство, което работи през лятото на острова вече няколко години научаваме, че аерогарата е животоспасяваща за всички бременни в края на осмия месец и пациентите, на които предстои операция.  Тях ги транспортират безплатно до остров Крит или Атина. Местната здравна служба е само за амбулаторно лечение. На Санторини хората получават кореспонденцията си от пощата, а пощальонът разнася пощата само на фирмите.  Хълмът е обрасъл с кактуси и маргаритки и по склона се виждат кръглите, подобни на плетена кошница лози,  които  раждат единствения плод, който вирее на безводния остров – бялото и червеното санторинско грозде. Лозята са окопани, оплевени и нито едно не е оградено. 
В Пиргос спираме на малък паркинг и бавно започваме да се катерим по тесните и криволичещи улички към черквите. Дълго се застояваме пред черквата “Св. Николай”, построена през 1660 година. Северната й част е посветена на Св. Ирина, централната – на Св. Николай, а южната – на Св. Дионисис Ареопагит. С автобуса потегляме към юго-източната част на острова, където на височина 567 м е кацнал манастирът на пророк Илия, построен през 1711 година. Портата от северната страна е заключена. Чукаме настойчиво, докато не се появява млад монах, който ни обяснява, че не приемат посетители поради ремонт и ни кани да дойдем пак за Великден. Дълго го молим да ни пусне да видим поне черквата – за студентите това е много важно. Успяваме. В малкия двор е мраморната чаша със светена вода. В черквата, строена през XVIII век, е влажно. Владко ни разказва за нея. Виждаме двата параклиса на втория етаж – на Константин и Елена и на Св. Йоан Кръстител. Вдясно от олтара е иконата на пророк Илия.  От полилея при входа виси щраусово яйце. От манастирския двор се виждат маслиновите дървета и лозя, за които се грижат шестимата монаси, и остров Аспрониси. Минаваме покрай часовната “Св. Нектарий”, построена през 1965 г., чийто ремонт току-що е завършил и покрай черквата “Св. Панталеймон”, покровител на лекарите. В мозайките по земята и върху фасадата на черквата често се забелязва двуглавият орел – в Гърция той е символ на единството на държавата и църквата. Манастирът „Пророк Илия“ има принос в образованието. През 1799 г. в местността Мартинус манастирът открива гръцко училище и досега този район е известен като Схоли́а (Училища).  Манастирът помага финансово и на други училища на острова. През XIX век манастирът е използван като място за заточение на духовници, изпращани там да се разкаят, отърват от заблудите си и се върнат в правия път.  Пак заради ремонта не можем да разгледаме музея с ценности и реликви на 300-годишния манастир.
В 17 ч. потегляме на север. Там е Оя (Иа, Ойа) , най-екзотичната част на острова вечер.  При залез слънце туристите се скупчват на специална площадка, за да наблюдават, както се изрази студентката Таня, целувката на слънцето и морето. Оя е лабиринт от много тесни извиващи се калдъръмени улици с художествени галерии, кафенета, магазини за сувенири, книжарници и ресторанти.  Улиците са чисти, покрити с калдъръм или плочи и никъде не се виждат дупки или счупени плочи. Къщите са малки и блестят от  белота. И отблизо, и отдалеч приличат на кукленски. Навярно за такива малки като кутийки къщи на хълма пее Пийт Сигър, но тези не са паянтови и грозновати и не са еднакви. Напротив, всички са малки и бели, но различни. Тук-таме имат някакво ярко цветно петно –  синьо, жълто, кафяво или зелено.  С Надя учудени спираме пред магазинче с огромна табела Baba Vida (Баба Вида). Продавачът е млад и ни обяснява, че на македонски език  baba е баба и че в България има крепост с това име. Разказваме му за град Видин и Бабини Видини кули и го съветваме да разказва, че на български надписът означава баба Вида. В 19 ч. сме на самия северен нос на Санторини и на перилата до нас забелязваме разнообразни малки предмети, привързани с полиетиленови ленти и тел или закопчани с катинарчета. Оставят ги туристите с надеждата пак да дойдат тука.  Има и няколко мартенички. Ние оставяме ключодържател и кожена висулка от чанта, прикрепяме ги към две катинарчета с безопасни игли и си пожелаваме хубави неща. Отново сме сред китайци. Те имат и младоженци, на които им правят фотосесия на фона на красивия залез. В 19.30 ч., когато слънцето се скрива зад хоризонта, заедно с тях ръкопляскаме. 
Четвъртият ден от семинара започва с посещение на древния град Акротири в южната част на острова. Откриването му през 1967 г. е сензация. По това време на острова проучвания прави американецът Мейвър. При посещението на гръцкия професор Спиридон Маринатос пропада подът на стар овчарник, под който проф. Маринатос открива фрагменти от минойската култура (2700-1450 пр. н. е.)  и стени, засипани от вулканична лава. Мейвър прави съобщение пред Нешънъл Джеографик, че са открили древната Атлантида, след което гръцкото правителство го отстранява от проучванията с обяснението, че откритието не е докладвано пред археологическото дружество. Финансирането се поема ог гръцкото правителство и така проф. Маринатос продължава  археологическото проучване сам до смъртта си през 1974 г., когато пада от зид, удря си лошо главата и умира на около 70 години. Проф. Иван Маразов ни разказва мита за древната Атлантида, който е един от големите митове на древността. Предполага се, че Санторини е част от потъналата Атлантида, за която през IV в. пр. н. е. пише Платон. Той се позовава на атинянина Солон, негов прадядо по майчина линия, който научил от египетски жрец по време на посещението си в Египет за голямата страна Атлантида, воювала с Атина и победена от нея. Тъй като Солон е бил в Египет около 560 г. пр. н. е. и 900 години след изчезването на Атлантида, се смята, че катастрофата е станала около 1460 г. пр. н. е. (560+900=1460). Проф. Маразов и доц. Шалганова ни развеждат из Древния град.  Руините му са от първата фаза на късната Бронзова ера (1650-1500 пр. н. е.) и от по-ранен исторически пласт от края на петото хилядолетие пр. н. е. Къщите са двуетажни. От намерените в тях предмети се смята, че на първия етаж са били работните помещения, а на втория – стаите за живеене. Имали са канализация, баня и тоалетна, които са в съседство с помещения, украсени с фрески. Градежът е от камък и всеки е с различен план. Тъй като досега няма открити жертви на земетресението от началото на XV век пр. н. е., се допуска, че хората са отишли на съседни острови. След това е опостушителното изригване на вулкана. Оттогава датират фреските, които са били засипани с вулканична лава, но сега са изложени в друг музей.  
Докато слушаме беседите долу при разкопките и по-късно отвън в едно кафене забелязвам, че само аз водя записки. Студентите използват диктофони, видеокамери и фотоапарати.  Предполагам, че не са запознати с резултатите от изследването на психоложката доктор Линда Хенкел от университета Феърфилд в щата Кънектикът, САЩ, публикувани през 2013 година.  Според нея ефектът от използването само на заснемане с фотоапарат на музейни експонати и пренебрегване на вглеждане в обектите и размишление за тях по време на разглеждане на музея е увреждане на качеството на впечатленията, които остават в паметта.  Освен фотоснимки, аз всъщност използам и писмената си реч като форма на външна памет, която допълва и обслужва вътрешната ми памет. 
За втори път през този ден слизаме под земята. Ще посетим Музея на виното. Той всъщност е музей за историята на отглеждането на грозде и на производството на вино на Санторини от 1660 до 1970 година. Намира се на 8 метра под земята и  е лабиринт, дълъг почти 300 метра.  Създаден е преди около 20 години и е единственият подземен музей на виното в Гърция. 
Лозята на Санторини приличат на венци от сплетени клони, разпръснати по земята.  Лозовият венец е устойчив на жегата и силния вятър. Три пъти годишно лозето се оре на дълбочина 12 сантиметра с помощта на магарета.  Гроздоберът е в средата на август – обикновено между 10 и 15.  Гроздето се мачка от босоноги деца и младежи нощем, когато е прохладно. Тогава млади девойки излизат от къщи забрадени и докато газят гроздето, се запознават с момчета, които също помагат – те са главните участници в претеглянето на гроздето на кантара преди да започне мачкането.  В музея има макет на местна кухня и е показана храната, която е била приготвяна за гроздоберачите – санторински грах и хляб.  В музея са изложени няколко вида преси за грозде – дървена преса, донесена през 1660 г. от френски монаси, домашно менгеме-преса за производство на вино за лични нужди, парна преса от 1832 г. и др. Санторинци са правели домашно вино за семействата си, а останалото грозде са продавали на винопроизводителите. Първоначално виното  се е пренасяло в мехове, изработени от кожата на женско животно (обикновено коза), защото тя е по-малко миризлива.  Всяка винарна е имала и конюшня за магаретата си, които са били единственото средство за транспортиране  на санторинското вино. Изнасяли са го преди всичко в Русия. По-късно започва производство на бурета от дървен материал, внесен от Одеса. Бъчварството е бил разпространен занаят на острова през XIX и първата половина на XX век. Изложени са бурета с вместимост от 10 до 3400 л. Следващият етап е от 1970 г., когато започва бутилирането на виното в стъклени бутилки.  На острова се вари и ракия, но първоначално само с медицинска цел. 
В края на музейната експозиция е кабинетът на Георгиос Куцоянопулос, основател на семейна винарна. Показани са бюрото му и лични вещи – броеница, много печати, книги, пушка за гургулици и пъдпъдъци. Канят ни да дегустираме вината, които винарната на Куцоянопулос прави. Поднасят ни четири вида вино, които са само от санторински сортове грозде. Започваме с Асиртико, бяло сухо вино. Винарната произвежда около 15000 бутилки от него годишно. То се сервира със сирена, риба, пиле и бели сосове. Поднасят ни крутон за промяна на вкуса и наливат от червеното Алпелонес. То отлежава 18 месеца в дъбови бъчви. От него пълнят около 13000 бутилки всяка година. То е подходящо за консумация с червени меса, сосове и пикантна храна. След поредния крутон отпиваме от десертното вино Камаритис. То се прави по семейна рецепта, която се пази от дядото. Използват се шест вида грозде. Най-напред гроздето се суши на слънце 14 дни, за да се карамелизира сокът му. След това се пресова и затваря в бъчви, където отлежава 10 години. Сервира се преди или след хранене. Годишно се пълнят около 4000 бутилки от Камаритис. Най-известното местно вино дегустираме накрая. То се казва Винсанто (името му означава буквално вино от Санторини) и се прави от бяло грозде.  Най-напред гроздето се суши 14 дни върху мрежи, после се пресова и се оставя да ферментира най-много две години в дъбови бурета. От 4 кг сушено грозде се получава една бутилка сладко вино с жълто-кафяв цвят и аромат на кайсия, сушени плодове и ядки. Сервира се след хранене, а в черквите се използва за свето причастие. В музея се пази Винсанто от реколта 1959 година. 
Освен грозде, на Санторини отглеждат чери домати, наричани също и санторински домати, санторински краставици, жълт грах (фава), бели патладжани, наричани още “ябълки на любовта” и смокини. В менюто на таверните на острова са включени и традиционни блюда, приготвени с местни зеленчуци. 
Четвъртият ден от семинара продължава с късен обяд. Поръчваме си ципура, салата „Санторини“, прясноизпечен хляб с масло и пием гръцка бира Mythos. Всичко е много вкусно.  Разхождаме се из центъра на Тeра и се спираме на площада с магарето. На постамента има надпис на английски език с молба зрителите да не се качват на магарето. В миналото предвижването на хора и товари на острова е ставало само с магарета. Днес магаретата са буквално навсякъде, но се използват от туристите преди всичко за качване от старото или новото пристанище до билото на острова.  Има разнообразни сувенири с магаре – ключодържатели, будилници, покривки за маса, чаши, чинии, кутии, плажни чанти и др.  Местните хора се придвижват с мотопеди или леки коли. 
Докато пием кафе на терасата на хотела на следващата сутрин, се наслаждаваме на слънчево и спокойно време и очакваме да тръгнем към Музея на  праисторическата Тера. Започваме с поезия, по-точно със закачка в рими, която Иван рецитира, за да ме накара да се усмихна:
С Виолета, моята другарка,
Най-сетне се добрахме до успеха.
Три пъти я водих в зоопарка
И накрая трудно,
Но я взеха.

Успява да разсмее цялата група, но бързо след това ставаме сериозни, когато чуваме лошата новина – в 4 часа сутринта в Чили е имало земетресение с интензивност 8.2 по скалата на Рихтер.  Дано санторинският вулкан не се  събуди, защото по програма след обяд ще имаме възможност да отидем с кораб до застиналия вулкан. 
Прекарваме няколко часа в Музея на  праисторическата Тера. В него са изложени предметите, намерени преди всичко при разкопките на Акротири. Разглеждаме фреските с  шафран (крокус), с девойки, които берат шафран в скалиста местност, с флотилия, с двама боксиращи се юноши, със сцени с лов на риба, с маймуни. Проф. Маразов говори дълго за мястото на шафрана в живота на древните жители на Тера. Има свидетелства, че шафранът се е използвал за боядисване и ароматизиране. Девойката е трябвало да ухае на хубаво и за това е помагал шафранът. Често се вижда и фигурата на маймуната, типична за минойската митология (2700-1400 г. пр. н. е.). Фреската с маймуните е украсявала стая в Акротири. Няколко сини маймуни се движат по скалите над морето. Нито на Санторини, нито в континенталната част на Древна Гърция обаче е имало маймуни. Явно в древността маймуната е служела на хората за нещо – предполага се, че тъй като маймуната е нещо средно между животното и човека, чрез нея са изразявали преходни моменти в живота на човека. Мисленето на древните е било митологично, а не на битово ниво и поради това в изкуството си те използват метафората на символа. Проф. Маразов споменава, че в Испания в миналото всяка жена е ходела с маймуна, за да изглежда по-красива. Веднага си представям автопортретите на Фрида Кало, на които тя е с маймуна. В родината й Мексико маймуната е символ на живота, свободата и страстта. Във всички картини с маймуна – „Автопортрет с маймуна“, „Автопортрет с маймуна и папагал“, „Автопортрет с малка маймуна“ маймуната нежно прегръща Фрида или се гушка в нея.  Разглеждаме експонатите и в четирите зали на музея, но най-дълго се застояваме пред тези от тях, към които ни насочва професорът – делва с лястовици, делва с грозде, делва с крокуси, делва с раковина, делва с глиган (символ на хаоса), ваза във формата на птица, чаши с крокуси,  елегантен ритон с дръжка, малки глинени костенурки, трикрака масичка, поднос с три чашки, поставка за готвене на скара, кернос (съд за изгаряне на блоговония), кратéр (съд за смесване на вино). Лястовицата е често срещан образ – и тя, както и маймуната, е символ на преход. С лястовицата се отбелязва началото на прехода в природата – първата лястовица идва с настъпването на пролетта. Слушаме в захлас легендата за атинянката Прокна, омъжена за тракиеца Терей, и сестра й Филомена. Като научава за изневярата на съпруга си с Филомена, Прокна му отмъщава, като убива сина си, сготвя го и го поднася на Терей. После му казва истината и той се разгневява. Прокна и сестра ú побягват от Терей и молят боговете за пощада – тогава те превръщат Прокна в славей, а Филомена – в лястовица. Навярно заради това песните на тези птици винаги са тъжни! Изложени са счупени костилки от маслини и тежести от тъкачни станове –  свидетелства за производството на зехтин и платове в древността. Изобщо производството на вино, зехтин и керамика е хранело хората на Санторини в древността, като също така с тях те са търгували с други народи. В плаването по море са им помагали делфините. Знае се, че делфинът е водач, той води корабите, спасява, диша с дробове, но живее във водата, ходи при хората. Затова древните са украсявали керамичните съдове и с делфини. Напускаме красотата на древността, за да поплаваме, макар и за няколко часа, до съседните острови. 
В 13.15 ч. от бюрото на туристическата фирма Pelican Travel си купуваме билети за тричасова разходка с корабче до острова с кратера на вулкана и острова с горещите извори. Слизаме по стъпалата от Тера до старото пристанище, откъдето потегляме в 14 ч. Горещо е – 22-250 С. На корабчето днес не предлагат нито вода, нито бира, защото има някаква стачка.  Най-напред спираме за 1 час и 20 мин. на остров Nea Kameni, за да  разгледаме кратера на вулкана. С Надя се изкачваме само до малкия кратер, който е на средата на разстоянието до големия кратер. Всичко е черно – застинала лава и тук-таме се виждат красиви дребни червено-жълти цветя. Правим си снимки и сядаме на пейка до кош за боклук. Невероятно чисто е наоколо.  Потегляме към малкия остров Palea Kameni, където има гореща минерална вода, която съдържа сяра и желязо. Изведнъж студентката Таня обявява, че си е изпуснала мобилния телефон вероятно при кратера.  Малкият остров ни посреща с кучешки лай. Виждаме кози и кокошки. Тук оставаме 30 мин. и двама души от нашата група и петима китайци скачат във водата и плуват до брега на островчето и обратно до кораба. Докато те плуват, ние обсъждаме ситуацията с изгубения телефон. Екипажът решава да откара Таня обратно на острова с вулкана и да я остави там заедно с момичето от екипажа. Спираме за втори път на  Nea Kameni и Таня и момичето тръгват да търсят черния телефон на черния остров. Обещават им да  ги приберат след един час. 
Слизаме от корабчето на старото пристанище и трябва да решим как ще се върнем до билото. Нагоре до центъра на Тера има 588 стъпала. Имаме три избора – с кабинков лифт, с магаре или пеша по магарешкото трасе (Donkey Road). Един чичко държи табела с надпис за цената на трансфера с магаре от старото пристанище до върха – 5 Евро. Над него огромна табела на гръцки и английски съобщава, че там се намира магарешката гара (Donkey Station), където могат да се наемат санторински магарета-таксита. С половината от групата ни избирам третата възможност – пеша, за да мога да се насладя бавно и спокойно на пейзажа. След като съм  изкачила около 50 стъпала, чувам хлопатари и подвиквания.  Настига ме керван от около 20 магарета, повечето от тях с китайски и англоговорящи туристи, които крещят от радост или страх, правят снимки и  говорят помежду си. Магаретата ме избутват плътно встрани и продължават нагоре, а аз – след тях.  След няколко минути ме настига втора група от магарета – на гърба с ездачи или само със седла. И те ме избутват и ги изчаквам под все още силното слънце да отминат.  Жадна съм, горещо ми е и дишам трудно. Не съм пила вода от сутринта. Сама съм. Усещам, че ми прибелява пред очите и решавам да се хвана за парапета. След няколко минути продължавам в жегата нагоре. Пак усещам слабост и сядам в сянката на една скала да си почина.  По някое време чувам, че някой ме пита как съм, при това на английски език, и след това усещам допир до ръката си.  Оказва се, че съм заспала и така ме намира  Ема, студентка от Ню Йорк. Тя е изостанала от приятелите си Лорена и Саймън. Предлага да ми носи чантата. Изкачваме бавно около 300 стъпала до върха и там радостно ни посрещат състудентите на Ема.  Каня ги на бира и сядаме на сянка в двора на много приятен ресторант. Опознаваме се, докато пием бира Жълтото магаре (Yellow Donkey). Научавам, че момичетата имат желание на път към Будапеща да посетят София, но нямат резервация за хотел. Обаждам се на приятел и уреждам хотел, след което се уговарям с Рандал Бейкър да обядва с мене и момичетата в София в неделя.  
Шестият и  последен наш ден на Санторини започва със закуска. Пред мене с лекарска чанта застава Дечо, лекарят на групата ни. Чул за премеждието ми на магарешкия път, настоява да ми премери кръвното налягане. Казвам му, че се  чувствам  прекрасно. Докторът измерва 135/83 и ми обяснява, че прилошаването е било от обезводняването, а не поради ниско кръвно. На мене показанията ми се струват тревожни, но от  загрижения и много любезен Дечо научавам, че едно кафе обикновено покачва показанията на кръвното с около 10 единици. А аз току-що бях пила силно еспресо. Излизаме на улицата и докато изчакваме да ни поканят да натоварим багажа си в автобуса, се радваме на красив огромен зелен храст  с тънки и дълги като спагети листа, който е точно срещу нашия хотел. Обяснявам, че у дома имаме същото растение и че му казвахме африканска ружа, защото ни го подари Ружа, която знаеше, че вирее в Африка.  Но научихме от градинари, че латинското име на растението е Euphorbia Tirucalli. Казват му също  кактус-молив, млечен храст, дърво-молив, голата дама, съчки и др.  В София го има в моловете – използва се за украса.  Растението е красиво, но сокът му е отровен.  Още едно доказателство, че съдържанието е по-важно от формата, дори съдбовно.  Досега на Санторини всичко не просто ни харесва, но ни очарова  –  и като съдържание, и като форма. 
Потегляме към Камари, където е най-близкият плаж. Той е с черен пясък и чакъл. Събираме си камъчета за спомен и газим боси в морето. Покрай плажната ивица има  кафенета, малки художествени галерии, книжарнички, ресторантчета и много хотели – и малки, и големи, и евтини, и скъпи и луксозни – от еднозвездни до шестзвездни.  Навсякъде има ярки цветя, кактуси и палми. Обядваме за последен път на острова. Макар че сме в ресторант Бакхус (BACCHUS), никой не поръчва вино. Изборът на всички е бира Mythos, може би защото вече е топло. Обядвам панирани червени домати, пържени картофи, бутилка бира, кисело мляко с мед и гръцко кафе и сметката ми е за 18 Евро. В София такъв обяд би струвал наполовина. 
Познатият ни ферибот влиза в залива и чакаме около половин час, докато слязат пътниците и излязат превозните средства – 77 леки коли, 22 мотоциклета, 2 велосипеда и около 20 коли-фризери, бетонобъркачки, пощенски коли и други. В 15.30 ч. потегляме обратно към Пирея. Четем, обменяме впечатления, пием кафе и си подслаждаме с нуга халва, която Костас, местен търговец от Санторини, ни предлага. Халвата е бяла и е направена от мед, захар, глюкоза, яйчен белтък, лешници, ванилия, брашно, вода и мастика и е много вкусна. Това е десертът.  Много сладък и вкусен. 
И пътуването ни до Санторини беше сладко –  достави ни удоволствие и ни обогати. Очаквам да преживея емоционално  отново пътуването до Санторини на предстоящата изложба на художничката Красимира Михайлова с пейзажи от Санторини.  Тя символично ще бъде открита точно една година след отпътуването ни за незабравимия Санторини.