Пътеката се вие покрай реката. Росата покрива върховете на обувките ми. Ето я и първата необикновена спирка – изумително красива паяжина – фина, тънка, нежна. В ранното утро тя изглежда така, сякаш е събрала целия свят в себе си – красив и нетраен. Изграден от мечти, илюзии, стремежи, които могат да се стопят с първия дъжд, пише peika.bg.

59176

Навлизам в гората. Клоните се отдръпват, сякаш ми правят път. Високите треви са още мокри от сутришната роса. Спускам се към реката, в която играят водоскоци. Засилват се, пенят се и се разливат. Облаците се отразяват във водата и сякаш плуват в нея. Камъните в реката са покрити със свеж, зелен мъх. На слънцето става златен.

59172

Докато вървя, виждам тези корени - силни, вплетени, хвани здраво един за друг и за земята си… родната. Дори надвиснали над пропаст, остават непоклатими. Мисля си, че така би трябвало да изглежда едно семейство. По-старите подкрепят по-младите, докато те не станат достатъчно силни, за да поемат отговорността за себе си и другите на плещите си.

59178

Колкото повече напредвам, толкова по-дълбоки стават падовете на водата. Слънцето си пробива път през клоните. Кръвта ми вече се е раздвижила и не усещам студ, дори напротив. Гали ме песента на природата. Най-хубавата мелодия е нейната. Тя е като никоя друга, защото е пълна с истинска, жива хармония.

59170

 
Пътеката се изкачва нагоре към една поляна. Реката остава в ниското. Малко преди да изляза на голата слънчева ливада, ме посреща едно куче. Радва се, подскача и примигва с големите си очи. Няма каишка, а волно тича по пътеката. Изкачвам се до поляната, на която спокойно пасат няколко крави. Може би това е техният пазач. Той обаче нито лае, нито се долавя нотка на враждебност. Едно обаче е сигурно – играе му се. Върви до мен и току се изправя на два крака. Не ме изпуска от поглед. Вече се отдалечавам от кравите, но кучето върви бодро и не мисли да се лишава от компанията ми.

59171

Стигам до подножието на водопада  „Под камико“. Тук е доста по-влажно и студено. Във въздуха се носят водни пръски. Свалям обектива и поглеждам към върха на скалата, от която се спуска студената вода. Тя се разбива и се стели надолу, докато се превърне в тиха река.

56541

След кратко съзерцание, виждам и друг, по-малък водопад, който се спуска вляво. Тръгвам към него по пътеката. Малко е стръмна, така че се старая да си гледам в краката, а не във фотоапарата. Слънцето гали водопада и водата се превръща в сребърна река. Малките капки блестят като звездици. Между скалите са израснали свежи треви, които неспирно се къпят с планинска вода.

56539

Продължавам към едно причудливо скално образувание – Камината. Щом го видите, ще разберете защо го наричат така. От него се открива чудесна гледка и към двата водопада, спускащи се от село Бов.

59174

Вървя по пътеката, докато не стигна най-вълнуващата панорама – лъкатушещата река в подножието, селата в далечината и високите върхове, простиращи се до хоризонта. Не случайно тук има пейка, на която да починат нозете ви, докато душата ви попива аромата на свобода и безгрижие.

59173

Пътят се изкачва до село Бов. Виждам мястото, от което се спуска водопада. След това навлизам в чудно хубава гора - пъстра и китна. Посреща ме като стара позната - уютна и приветлива. Щедро раздава цветове като бонбони за "добре дошла". Красива е, като дама, която макар и вече по-възрастна е запазила благородната си осанка. Докато се любувам на тази прелест, пътят неусетно се изтъркулва под краката ми. Ето го стадионът - същия, от който започна моята разходка. Разделям се с гората, с шума на буйна вода и отново се потапям в какофонията на цивилизацията...