"Пътешествието в Кения и сафари в саваната са едно истинско „дежа вю“. Сякаш някога и някъде съм преживявала всичко това. И знам точно къде – в детските си мечти, в представата ми за това, което искам да правя, в часовете, прекарани с книгите на Джой Адамсън, съдбите на лъвицата Елза и гепарда Пипа, Дени Милър в ролята на Тарзан, който гледахме целият клас у нас още в началото на осемдесетте години, „Атлас“ на Симеон Идакиев, предаванията на „Нешънъл Джиографик“ още от самото начало по нашите канали", коментира екскурзоводът Ина Тонина от "Ара тур", която беше в Кения.
Ето ме в Африка! Преглътнала скандалното си цветно светоусещане и почти невидима в „естествени и пастелни цветове“ според инструкциите. Първият шок, който трябва да преживея. Да сменя ярките и контрастни цветове, които са част от моята идентичност с „невидими“ и „безцветни“ тонове. Налазвам първия магазин за ловно облекло и се обзавеждам за случая. Така започва моето африканско „дежа вю“.
Колкото и да мисли човек, че е подготвен да се срещне с Великата Савана, колкото книги да е прочел и филми изгледал, срещата „очи в очи“ и „сърце в сърце“ е повече от спомен за цял живот.
Саваната е цял един свят, цял един кръгозор, една философия и безкраен кръговрат. Това е преживяване, а не просто пътешествие с фотоапарат в ръка. Всъщност, в един момент осъзнавам колко ненужен е фотоапаратът и драскам всичко на вътрешната си „мемори карта“. Онази в съзнанието, в сърцето, в дълбините на емоциите, обяснява Тонина.
Влизаме на територията на парка Tsavo East по обяд. Небето тежко е увиснало над смълчаните треви. Нищо не потрепва в очакване на желан дъжд. Суша мъчи Кения. И очите на всички хора, а вярвам и животни, са отправени към небето в очакване на живителни капки. Нашите очи също, но с молба да не завали. За да успеем да се насладим на всичко, което предлага Саваната пред очите ни. Изправени през отворения покрив на джипа се взираме и в най-малките детайли. Взираме се, но не ги виждаме. Защото пред очите ни има една безбрежна шир, която крие множество изненади.
В облачния ден нахъсано снимаме антилопи и зебри докато стигнем до лоджата Ashnil Aruba, където обядваме и се настаняваме за кратка почивка. Пред вратата на стаята втренчено ме гледа огромен варан и ми дава да разбера, че самоотвержено ще пази спокойствието ми в следващите часове. Хвърлям багажа на леглото и възхитена откривам пред прозореца ми стадо слонове, които доволно релаксират в червеникавата пръст, мятайки я с хоботи върху гърба си.
После се отдаваме на Саваната.
Саваната е истинска магия. Съвършенство. До най-малкия детайл. Всичко тук е в една истинска хармония и баланс. Всичко и всеки представлява част от многохиляден пъзел, в който всяко парченце е намерило своето място. И ако само го мръднеш, нарушаваш този добре смазан механизъм.
Не може да не се възхитиш! В Саваната Създателят е примижал небрежно с едно око и с размах е нахвърлял цветове и нюанси. Като истински импресионист. В рамките на минути се преливат цветове и гами – охра, оранжево, коралово червено, наситено и меко, зелено и жълто, допълвано с пера, окраски и светлосенки. Трудно е да се опише. И едва тогава си даваш сметка колко сме несъвършени човеците. Опитваме се с един поглед да възприемем всичко, да го запечатим в съзнанието и нарисуваме мислена картина. А какво богатство от сетива витае наоколо.
Преди да сме стигнали до някое място, местните обитатели вече са ни чули, подушили, усетили присъствието ни. Ние възприемаме всичко с очите си. И щракаме, щракаме с апарати и обективи. Не чувстваме, не усещаме какво се случва около нас. Загубили сме тази способност далеч от природата.
Джипът лети по прашните пътища, в които са оставили следи обитателите на това вълшебно място. Червеникав прах пълни очите и ноздрите ни. Въздухът се изсипва в лицето ми от отворените прозорци и вдигнат покрив. И удря ноздрите ми с аромат на Савана.
Знаете ли как мирише Саваната? Сигурно не. Това е един невероятен аромат на суха трева, свеж въздух, червеникав прах, диви животни, смърт и живот. Да, Саваната мирише на Живот! В този момент се чувствам неадекватна и мърлява. С ароматите на нашето ежедневие – на гняв, на страх, на недоволство, на неудовлетвореност, на несигурност. Осъзнавам как дивите животни вдигат нос, вдишват въздуха и откриват в него нашето нечисто присъствие. А ние търсим тяхното. Взираме се в храсти и дървета, в треви и мравуняци, за да зърнем частица от ежедневието им. Не го заслужаваме!
И въпреки всичко, с повечко късмет успяваме да видим как лъвицата бди над малките си докато се хранят и играят безгрижно, как баща им се наслаждава на остатъците от обяда, как слоновете са господарите на безбрежната пустош, как антилопите стоят нащрек във всеки един момент, как лешоядите дебнат силните да се насладят на плячката си, за да се възползват от нея, как дребните птички кълват покорно паразитите от гърба на големите господари на Саваната и съществуват зависими от тях, как бабуините имат йерархична структура на дивото си общество и имат достъп до живителна вода по реда на своето място в нея, как антилопите изчакват страховитите биволи да се напият с вода и освежат в оскъдните води, за да се приближат и утолят жаждата си. Осъзнаваме как нищо не се случва случайно в пределите на Великата Природа и си даваме сметка колко сме жалки пред нея.
В безбрежната пустош на Саваната цари измамно спокойствие. Видимо нищо не се случва. Но там, далеч от нашите погледи, кипи от живот. Във всеки храст, зад всяка трева и в клоните на вековните дървета тече неумолимия ритъм на живота. Едни умират, други оцеляват. Вечен кръговрат. Вечен като живота. И силен като смъртта. Мъдър като Великата Савана.
Саваната трябва да се преживее! Не е като да щракате по дистанционното, за да намерите „Нешънъл Джиографик“. Саваната е жива!, заключава Ина Тонина, един от най-добрите български екскурзоводи.
Мирослав Иванов
