Индонезия – на конференция с вулканичен привкус

– Ама, Ице, то това е почти до Австралия… – изражението на майка ми беше безценно, когато разбра накъде се е запътил синът й този път. Че си беше далече, далече си беше – над 15 000 км от България. Не ми се искаше да си го призная, ама и мен леко ме стягаше коремът преди тръгна. Cигурно бях ял нещо развалено… Възможността обаче не беше за изпускане – бях избран да представям университета си на Международната Студентска Конференция 2020 в Университас Параянган, партньорски университет в град Бандунг, Индонезия. Ето как в едно мрачно берлинско утро се оказах на стълбичката към самолета на Скуут Еърлайнс, който трябваше да ме заведе на другия край на света…

Полетът беше… дълъг. 12 часа и половина, макар че някъде след шестия губиш усещането за време. И усещането в краката си. На своя страна обаче имах книга, кръстословици, шоколад, бадеми, два сандвича и слушалки. Към нелошия ми арсенал се присъединиха две добродушни немски баби, които не спряха да говорят през целия полет (12 часа!). Е, който си го може, си го може…

Някъде посред нощ самолетът ни стовари на Чанги, Сингапур, може би най-известното летище в света. Огромно, ултрамодерно, водопадно, всичко това си има място в следващия пътепис. Хапнах ултрамодерен и също толкова ултраскъп кроасан, разходих се между кактусите в градината на покрива на летището и не след дълго се оказах на самолета, на заветния полет до Джакарта. ,,Чанги” е известно с това, че тук на всеки на 90 секунди излита или каца самолет. Е, оказа се, че това не е мит, както се вижда от покрива с изглед към пистите. Още не успял да си поеме дъх от предишната грамадна машина, пристигнала с гръм и трясък кой знае откъде, човек става свидетел на следващия полет, шумно излитащ за Нова Зеландия, Щатите или… Папуа.

И така, какво знаем за Индонезия? 250 000 000 души, разпръснати по няколко хиляди острова. Преобладаща религия – ислям, намират се и християни и индуисти (о.Бали). Климат – проверявам Уикипедия. Два сезона, отсича тя. Сух и дъждовен. Бърза справка с календара – отивам в разгара на дъждовния. Кофти, мисля си аз. Да, ама не. Явно времето в Индонезия тази седмица не знаеше, че трябва да е дъждовно, та получихме 7 дни слънце и радост. Кацаме в Джакарта. Нареждам се на опашката на паспортния контрол само за да установя, че стърча с една глава над всички около мен. Една девойка се подсмихва. ,,Май не сте за тук”. Оглеждам се. Оказва се, че съм на гишето за местни. Усмихвам се смутено и се насочвам към съвършено безлюдния сектор за пристигащи чужденци. Разговор между мен и граничаря:

– Виза – той (дружелюбно).

– Аз съм гражданин на Европейския съюз и нямам нужда от виза за престой под 30 дни – аз (още по-дружелюбно, напълно запознат с правата си)

– Виза? – той (учудено)

– Вижте, аз съм от България, тя е в Европейския съюз, и идвам само за седмица, така че нямам нужда от виза – аз (обезпокоено).

– Виза! – той (изнервено).

– Ама, аз идвам на студентска конференция, в местен университет, моля Ви – аз (отчаяно, намирам се на 15 000 км от дома си и започвам да се потя интензивно при мисълта какво ще стане, ако не ме пуснат в страната). За мой късмет, симпатягата схваща думата ,,конференция“

– Виза… инвитейшън! – изстрелва. Вадя имейл от университета, в който разказват нещо за програмата. На английски. Граничарят се мръщи при вида на непонятните комбинации от знаци, но накрая намира нещо познато:

– Аааа, Бандунг, гуд юнивърсити, бест юниверсити – ухилва се до уши той и бързо ми подпечатва паспорта. Това било значи… Бърша потта от челото и почти тичешком подминавам злополучното гише. На очи веднага бие колко е модерно летището – небесен влак свързва терминалите, ескалатори от земята до небето, картината е леко сюрреалистична. Пейзажът рязко се променя като напуснеш летището. Влагата те удря здраво (близо 90 процента, но няма как, Екваторът е на един хвърлей разстояние), а по земята, улицата, пешеходната пътека са насядали хора, които продават всевъзможни неща. Жените на летището носят хиджаб (видях неколкомесечно бебе в количка, облечено по мюсюлманския обичай), мъжете се разхождат важно с бради и златни пръстени. Присъствието на самотен бледолик тип привлича внимание и често забелязвам хора да сочат към мен и да говорят нещо. Дечица идват да ме дърпат за крачола, други се смеят на вида ми. Нелошо посрещане, бих казал.

На Терминал 3 ме очакват организаторите, които търпеливо събират всички международни участници и ги товарят в бусче, което трябва да ни закара до Бандунг. Групата е пъстра, присъстват България, Швеция, Индия, Камбоджа, Япония, Китай, Испания, САЩ, Гана, Полша, Египет. Бойният дух нещо липсва, всичко живо е в полутечно състояние заради дългите полети и рязката смяна на климата. В бусчето е време за първи сблъсък с индонезийските странности – милите организатори ни раздават обяд, а за по-плавен преход към местната кухня са избрали KFC. Отваряш кръглата опаковка, предусещайки вкусен бургер, а вътре те очаква…ориз. Добре дошъл в Азия! Оризът присъства във всяко (всяко!) ястие, както ще стане ясно по-нататък. Пъплим по магистралата към Бандунг със средна скорост 30 км/ч. Проблемът не е в качеството на пътя – като главен остров, дом на столицата и някой от най-големите градове на страната, Ява разполага с отлична транспортна мрежа. И очевидно всички се възползват от нея – Джакарта е един от градовете с най-ужасен трафик в света. Даже и магистралата е задръстена денонощно… Взимаме 170-километровата отсечка само за 6 часа и ето ни в Бандунг. Организаторите обявяват време за почивка. Почивка? Нямаме такива планове. Набързо уговаряме няколко местни да ни заведат до най-близкото интересно място. Какво ще кажете за супермаркет? В Азия сме, всичко ни е интересно. В цялата страна тротоари няма, вървиш направо по улицата. Трафикът се състои от джипове, мотори, моторетки, всевъзможни бусчета с врати, без врати, с прозорци, без прозорци, хора стърчат, викат, пеят… Азия в пълния си блясък. Влизаме в местния супермаркет. Дивим се на разнообразни плодове, кой от кой по-екзотични. На съседния щанд – медузи и октоподи. Нещо ме взеха за мезе, та ме предизвикаха да опитам джакфрут – най-големия плод в света. Не съм турист от вчера обаче аз, а и трябваше да браня българската чест, така че скоро се оказах с цял пакет сочен джакфрут. Японката се прехласна по шарените дъвки на касата. ,,Ама това са презервативи”, изчервяват се до уши местните ни водачи. Упс. Мълчим сконфузно. Въздържам се да спомена, че у нас в такива опаковки продаваме дъвки…

Пътьом купихме от малка сергийка местни банички с нещо зелено (през повечето време нямах идея какво точно ям, а може би така беше и по-добре). Джакфрутът на вкус беше нещо средно между пъпеш и ананас, с чудовищни семки. Часовата разлика обаче си каза думата и нашата бодра група реши да прекрати кулинарната сесия за деня. Спах като бебе, а следващия ден беше тържественото откриване на конференцията. Още с пристигането си в университета бях супер изненадан – не очаквах да е толкова модерен. Единственото, по което се различаваше от европейските университети, беше гледката към обграждащите го вулкани, както и палмите, растящи навсякъде. Посрещането беше фантастично – традиционни танци, песни, и много храна. Внимание! Храната в тази част на света доста често е твърде люта за европейците. Реших отново да се правя на мъж и смело отхапах половината зелено чушле, забодено върху оризовата ми палачинка. Хубаво, че на Ява са свикнали с вулканичните изригвания, та никой не забеляза пожара, който се разгоря в устата ми и който трябваше спешно да гася с над литър вода…

След откриването, обяда и първите лекции беше време за батик – традиционните местни платове, рисувани с восък. Тези изумителни произведения на изкуството за прочути далеч отвъд пределите на страната, като се използват за покривки, шалове, ризи и какво ли още не. Пристигнаха достолепни дами от местна фирма, държаща изключителните права над производството на батик от незапомнени (холандски) времена. Изнасят ни презентация как се прави, след което излизаме на сянка на двора да действаме. Първо фигурите се рисуват върху плата с молив. После се повтарят с течен восък, който се събира в дървена тръбичка с малко чучурче накрая. След това батикът се оцветява с боя и накрая група местни жени изплакна плата и го просна да се суши на парапета на входа. Е, моят батик стана по-скоро трагикомичен, ту восъкът се разтичаше, ту боята беше грешен цвят. Нищо, поне атмосферата беше приятна – великолепна гледка към планините във фантастичния вътрешен двор на университета. Усещането е наистина незабравимо, въпреки личния ми неуспех. Някои от чужденците постигат забележителни резултати, но с болшинството сме на сходно ниво.

Може би тук е мястото да кажа няколко думи за местните. Смея да твърдя, че в последно време попътувах доста, но никога не бях виждал толкова лъчезарни и усмихнати хора. Хора, насядали по улицата, се усмихват на объркания европейски субект. Вярно, наоколо е шумно, мръсно, пренаселено, но някак си лъха на оптимизъм и спокойствие. Редно е да изкажа и огромни благодарности към местните студенти. Всеки с удоволствие инвестира всяка свободна секунда да ми покаже нещо в града, да ми вземе нещо за хапване, да ми разкаже за местната култура. Имаше случай, в който петима местни студенти спореха наистина разпалено къде трябва да ме заведат да ям вечерта. Няма по-добър начин да опознаеш една страна от това да ти я покажат местните и това пътуване беше поредното доказателство за това. Свършиха занятията от първия ден от конференцията и беше време да се впуснем в изследване на дебрите на Бандунг. Местно момиче ни взе с колата си и се гмурнахме в трафика. Дестинацията беше Брага – старата холандска улица в центъра на града, останала от колониално време. По пътя обаче срещнахме Поконг – хора, облечени като духове, традиционна гледка във всеки индонезийски град. Усещането е малко стряскащо, защото гримът им е убийствено добър и са твърде реалистични. Срещу скромна сума те се снимат и с туристите.

Време беше за вечеря, а на трапезата имаше…ориз. Не е същият като този на закуска (бял) или онзи на обяд (жълт), ами е…кафяв. И пържен. И има яйце. Представям ви Наси Горенг, едно от традиционните индонезийски ястие. Безумно вкусно, да си оближеш пръстите. Май обаче си заслужих място в кулинарния Ад на индонезийския задгробен живот, като започнах да ям ориза с вилица…Накратко, не се прие много добре, а и аз побързах да грабна лъжицата.

Последва нощна разходка из Бандунг. Определено най-добрият начин да усетиш Азия – навсякъде около теб хора продават улична храна, във всевъзможни форми, размери, цветове и с неясен произход. Предлагат се играчки, балони, костмюми, гривни и какво ли още не. Туристът е рядка гледка и привлича небивало внимание. Непрекъснато хора идваха да се снимат с мен, усещането беше доста любопитно. Ако оцелееш във врящия котел на пешеходната част на Бандунг, те очаква награда – нощна гледка към осветената Централна джамия. За да стигнеш до нея обаче, трябва някак да пресечеш централния булевард. Пресичане по индонезийски – вдигаш ръка и тръгваш смело напред. Молиш се на всички местни и чужди богове шофьорите да спрат или поне да намалят. Някак преживяхме приключението и се озовахме на огромния площад с изкуствена трева, където поседнахме за приятна раздумка в спокойна атмосфера. Само аз, още 2-3 участници от конференцията, и още четирицифрен брой хора, които въпреки късния час играят футбол, ядат семки, тичат, викат и какво ли още не. Думата ,,тишина” не присъства в индонезийския език…

В следващите части четете какво е усещането да се возиш на мотор в индонезийския хаос и как да оцелеете в град с близо 30 млн жители. Приятно четене!

Изтече и ден втори от конференцията, крайно време беше да се запознаем с местната култура. Колкото е голяма и шарена страната, толкова разнообразни традициите, обичаите и вярванията й. Поради огромната площ и големия брой острови всяка част от Индонезия има коренно различни танци, песни, езици и религия. Много от вярванията са останали от многобройните племена, населяващи страната, като в днешно време са примесени с модерните религии като ислям и християнство, за да се получи главозамайващ микс. Именно тази пъстра смесица се бяхме запътили да изследваме. Мястото носеше звучното име ,,Саунг Ангклунг Уджо”. Това е известна местна школа за традиционно изкуство, която понякога изнася представления. Името идва от ,,ангклунг”, което е традиционен индонезийски инструмент и легендарния му изобретател с фамилно име Уджо. Настанихме се около кръглата сцена в една голяма шатра, награбихме по един сладолед и шоуто започна.

Игра се комедия с кукли на сундански език (един от племенните езици на о.Ява; тук предвидливо бях седнал до една местна девойка с цел да получавам превод в ефир), имаше детски хор, както и танци от всички провинции на страната, от ефирните танцьорки от Бали до страховито изглеждащите туземци само по набедрени препаски от Папуа. Коронният номер беше изпълнение на ангклунг, местен инструмент, а изпълнителите бяха факири в работата си. Движеха пръстите си толкова бързо, че беше невъзможно да се следи. Накрая всеки от нас получи по един малък ангклунг, за да се включи в представлението. Няма как да останеш безучастен, когато малки дечица в шарени костюми те поканят да се присъединиш към тях на сцената. Направи ми впечатление и кръвожадността (по европейските стандарти) на местните митове и легенди – повечето герои бяха зловещи призраци, вампири, вещици и други страхотии (вж. Ондел Ондел). Не бива да забравяме, че всички те са се зародили около огньовете на многообразните племена в джунглите на Ява…

С това обаче плановете за вечерта далеч не се изчерпваха. Набързо сформирала се група реши, че с поляка, другия смелчага, готов да се впусне в непознатото, трябва да бъдем заведени в Сангкан Хурип. Въпросната чудесия е всъщност нещо като ресторант в традиционен стил, кацнал на един от хълмовете с великолепен изглед към нощния град. На входа те чака огромен щанд с разнообразни познати и непознати продукти, посочваш си няколко и те ти ги готвят. В помещенията се влиза бос, яде се направо на земята и само с ръце. Навсякъде из западния свят бих повдигнал вежди и определил мястото като… ами, мръсно и нехигиенично. Тук даже не ми направи впечатление.

На масата (пода) пред мен изведнъж се появяват моите поръчки – изглежда съм си взел пържено пилешко бутче със соев сос, печени кръгчета от картофи и соя и най-главното ястие – задушени гъби с лук и чесън в бананови листа. Тъкмо се зарадвах, че един път няма да ям ориз, и пред мен изскочи купичка с най-азиатското от всички азиатски ястия. Комплимент от заведението. Няма отърване, ей! Яденето беше великолепно, омазахме се до ушите, смяхме се, пихме (чай, алкохол в Индонезия може да се намери само в специални барове на утроени цени), а по някое време трябваше вече да се отправяме обратно към леглата, да събираме сили за следващия ден.

Следващият ден премина бързо, имахме лекции и бърз курс по Бахаса Индонезия (националния език). Учителката беше много енергична и държеше веднага да приложим наученото на практика. На съмнително доброволен принцип бяхме излъчени аз и една смутена испанка. Задачата не бе проста – да изиграем хумористична сценка – единият се къпе, душът спира и в крайна сметка крада тенджерата на девойката. Индонезийски хумор на най-високо ниво.

След това дойде време за едно много специално преживяване. С група местни студенти имахме запланувано посещение на един огромен открит пазар за традиционни ястия. Стигането дотам обаче се очертаваше да бъде крайно интересно – Карлос, студент от местния университет, щеше да ме закара…на мотор. Против всички принципи на здравия разум се навих да се возя на мотор в страната, прочута с може би най-лошия трафик в света, където правила на пътя не съществуват, мигачите са хабене на ток, а предимството си го взимаш сам. Е, Карлос запали мотора и връщане назад нямаше. Летяхме между коли, автобуси, хиляди други мотори, бусчета, камиони, промушвахме се между чакащи коли на светофарите. Истинска феерия от вятър, клаксони и изгорели газове. Няколко пъти бях сигурен, че ще падна, минавахме на магия през несъществуващи пространства между други превозни средства и сгради. Някак пристигнахме цели и беше време за поредната порция непознати манджи из индонезийските потайности. Този път в чинията ми се мъдреха телешки ребърца и специален сорт сладки картофи. Тези картофи са толкова сладки, че сякаш са захарни, а в действителност не се добавят никакви подправки. Хапнахме обилно, поговорихме за нещата от живота и отново се метнахме по моторите, за да види Негово Величество туриста мола на Бандунг и да купи специални сувенири от магазина за местни платове.

Молът би могъл да бъде във всяка една страна по света, ако не бяха фенерите. Многоцветни, разнообразни, на всеки ъгъл. Но не за тях бяхме дошли. А за градината с водопада на покрива. Не знам какво да мисля за факта, че за три дни на три различни места в две далечноазиатски страни срещам изкуствени водопади. Самата градина е готина, снимахме се, пръскахме се с вода от водопада, разгледахме папагалите. Минавам през специализиран магазин да купя шалове с батик за роднини и приятели. Всичко точно, докато не идва моментът, в който решавам да приложа новопридобитите си способности по бахаса върху нищо неподозиращата продавачка. Дали заради възпитанието си или поради фирмената политика, момичето запази непроницаемо изражение. Нищо не спря обаче моите местни приятели, които избухнаха в неудържим смях за сметка на смутения чужденец от далечна Европа.

На следващия ден предстоеше екстремно ранно ставане, защото щяхме да ставаме столичани. Ще ходим на срещи в офисите на двете най-проспериращи фирми в страната – Блибли и Годжек. По пътя към Джакарта, на една най-обикновена бензиностанция, правя откритие – бутилка с български айрян, според етикета. Въодушевен, го грабвам със себе си. Можете да си представите разочарованието ми, когато отпих и той се оказа…сладък. Нищо, поне се опитват хората… На същата бензиностанция сме безцеремонно прередени от десетина намусени мъжаги. На никого не му мигва окото, а плахите ми опити за протест са прекратени при вида на униформите и нашивките им. Е, явно и индонезийската армия обича айрян. Бил той и сладък.

Докато пъплиш със скоростта на мравка из улиците на Джакарта, наблюдаваш как местните са се приспособили към живота в условия на вечни задръствания. Хора вървят между колите, продават вода, храна, играчки, плодове. Има онлайн услуги за поръчка на всичко гореизброено плюс масажи, педикюр, маникюр… Въпросното приложение всъщност е Годжек, прословутият спасител на индонезийците. Буквално всеки го използва, за да поръча кола, мотор, храна, техник, маникюрист, домашна помощница, детегледач. Всичко това с едно кликане на екрана на телефона. На него разчитахме и по време на всяко излизане или кратка екскурзия с моите приятели, като даже пътуване от над 30 км излезе около 5лв. Общо. Нищо чудно, че това е най-проспериращата компания в Югоизточна Азия. Именно нейния офис и посетихме. Е, беше впечатляващо. Мащабите бяха огромни, стотици служители, разпръснати из десетки бюра по върховете на джакартските небостъргачи. Офисите разполагаха с киносалон, джаги, кошове за баскетбол, дартс, билярдни маси и още куп игри. Ето къде била тайната на азиатското икономическо чудо – много хора и пълна дигитализация…

След сериозната част от пътуването до Джакарта имахме достатъчно време да се потопим в дебрите на индонезийската столица. Един от мегаградовете в света (населението на самия град е около 10 млн души, а с покрайнините наброява над 30 млн!). Цялата тази човешка маса е в непрестанно движение, поради което придвижването в самия град е изключително трудно. Нищо не може обаче да спре туриста и ето как се озовахме по средата на огромно шосе, проправяйки си път между камиони, коли, мотори, бусове. Тротоар отново липсва и не след дълго се оказахме в странната ситуация да гоним автобуса, който всъщност преследваше нас в същата лента. Е, някак оживяхме и се наместихме удобно в климатизирания и сравнително празен автобус, само за да открием, че не води където трябва… Нищо, слязохме, вървяхме още малко по булеварда и взехме друг. Там стана интересно – привлечен от приятната идея за свободна седалка, аз мигом се наместих на първата изпречила ми се такава. На секундата обаче по мой адрес започнаха викове, попръжни..; оказа се, че автобусите в Джакарта са полово сегрегирани, с отделения за мъже и жени. Аз се бях набутал в женското… Няма как, отидох при събратята си, за да открия, че там е препълнено. След няколко спирки не можеше да се диша вече, а в женското отделение спокойно си седяха 4-5 дами… Животът невинаги е справедлив.

Съвременната индонезийска култура е микс от модерното и древното, небостъргачите и племената от джунглата съжителстват със строгите догми на исляма и католицизма. Религията във всичките й проявления е вкоренена и в законодателството на страната. Е, тук не се режат крайници за кражба като в съседен Бруней, но бащата има правото да обезличи (прогони от семейството и лиши от фамилно име) сина или дъщеря си, ако сметне, че те петнят името на семейството (пият алкохол, играят хазарт, или, най-лошото – загубят честността си незадомени…). Моят приятел Карлос многократно ме предупреждаваше на публични места да не говоря, макар и на английски, по деликатни теми като марихуаната например, за притежанието на 1 грам от която наказанието е обесване…

Някак доживяхме и слязохме на нашата спирка. Адско пътуване, но определено си струваше. Целта беше Монас, националният монумент на страната, символ на независимостта от Холандия през 1945 година. Нащракахме се на небостъргачите и се качихме на самия монумент, откъдето се разкриват феноменални гледки към нощна Джакарта (оттам е заглавната снимка на тази статия). Въпреки късния час, и тук беше пълно с народ. Чакахме над час, за да се качим на заветния асансьор до последния етаж. Разказаха ми, че индонезийците възприемат за нещо като национален дълг да ,,покорят” върха на монумента. А да сме видели какво стълпотворение ставало през деня…

След Монас и известно мотане по нощния пазар на Джакарта се върнахме в хотела, за да се приготвим за следващия ден. Самият той донесе много слънце (изгорях!) и още повече усмивки. Разделени на отбори, трябваше да изпълняваме различни задачи в парка Таман Мини Индонезия Инда, огромно съоръжение, замислено като музей на открито на цялата страна. Всяка област си има своя кът, което предвид мащабите на държавата, е огромна площ. Има езеро, островите в което формират 3D карта на Индонезия, безброй храмове и разнообразни чудесии. Играта беше чудесна, но… като се имат предвид мащабите на парка, разстоянието от точка А до точка Б обикновено беше над 25-30 минути. А да не казвам какво ставаше, когато обърквахме пътя…

Там някъде ме заведоха да опитам CFC, местната версия на KFC, която в действителност беше далеч по-добра от оригинала. Няма да излъжа, ако кажа, че след цяла седмица индонезийска кухня ми се отрази страхотно да видя пред себе си бургер и картофки. Хапнахме обилно и даже остана време за лифта, който минава над целия парк и от който се виждат всички красоти на мястото.

Последва наглед безкраен преход обратно до Бандунг, където една малка група от прекрасни хора взе спонтанното решение да използва максимално идващия свободен ден и да отиде на…вулкан. Изборът е широк, в Индонезия вулкани – с лопата да ги ринеш. Спряхме се на Тангкубан Пераху (Обърнатата лодка). След ранно ставане и поради засиления апетит на част от членовете на групата не толкова ранно тръгване се оказахме на кратера точно когато мъглата се вдигаше. Усещането е наистина магично. Няма туристи, а от кратера се издига пара, долавя се силна миризма на сяра, а околните остри върхове се губят в облаците. Феноменално изживяване…

Прекарахме на вулкана много повече от предвиденото време. Снимахме се, пазарихме се с местните търговци на сувенири, които незнайно как говорят всеки език под слънцето. Качихме се на всяка панорамна площадка, попивахме с поглед красотата на мястото. По някоя време взе да се пълни с посетители и решихме, че е време да се връщаме. Хубаво, ама кое такси ще се качи до вулкан? Последва двукилометров преход през джунглата, за да стигнем до полянка с колиби заведения. Че кой би се хранил тук. По-скоро чувам, отколкото виждам отговора – огромна маса от мъже униформи (втора близка среща в рамките на три дни с армията на Индонезия) провеждат учение в джунглата. В определен момент спират и се просват на земята. Тъкмо да повдигна учудено вежди и прозвучава мюезинът за обедната молитва. Насред джунглата. Целият полк (батальон, отряд?) застава на колене и се обръща към Мека. Тук гладът си каза думата и оставям зад гърба си любопитната гледка за сметка на индоми – безумно вкусни индонезийски нудли с яйце. Вулканът явно се отразява добре на апетита и скоро порциите бяха в историята.

Епопеята продължи с хващане на нещо като открит автобус, който да ни остави на главния път за град Лембанг. Оттам се спазарихме с шофьор на раздрънкана маршрутка да ни закара до самия град, откъдето да хванем такси до хотела в Бандунг. Покрай пътя кипи живот – хора продават, купуват, карат се, гледат деца, гледат ориз, ядат джакфрути… Продава се и промишлено количество дуриан, запазената марка на Югоизточна Азия. Това е плод с месеста вътрешност, на мирис като… абе, сещате се с какво се хранят лешоядите. Моята погнуса беше абсолютна противоположност на реакцията на Камей, китайския член на нашата малка група, който изпадна в екстаз и благоговение. В крайна сметка се добрахме благополучно до хотела и решихме да завършим подобаващо с топване в басейна. След целия този ден това си беше истински рай.

За съжаление, малко след това трябваше да хващам бусче за летището в Джакарта, защото рано на следващата сутрин ме чакаше полет за Сингапур. Сбогуването беше наистина тежко, не е за вярване колко силно може човек да се привърже към други хора само за седмица. Познати и непознати ми носеха подаръци, за пореден път бях смаян от топлотата и сърдечното отношение на тези хора към един чужденец, дошъл от другия край на света. Нямаше как, бусчето дойде и след дежурното задръстване на магистралата ме остави на Терминал 3. Стигането обаче до него не беше лесно – шофьорът не разбра смисъла на изпънатите ми 3 пръста, та се наложи да вадя от дълбините на паметта си числата на бахаса, които учихме по-рано през седмицата. На летището пък ме очакваше ново предизвикателство – да пренощувам в друга чудесия – Капсула Хотел, където спиш в малка капсула, усещането е като в космически кораб.

Излитам към Сингапур, Града на бъдещето, благодарен за невероятното посрещане и незабравимите емоции. Оставям в Индонезия приятели, от онази рядка порода, които само с присъствието си те карат да се усмихнеш до уши. Повече от щастлив съм, че имах уникалния шанс да се докосна до тази изумителна култура и великолепна страна. Напускам Индонезия замислен дали ние в Европа, имайки всъщност всичко, не изпускаме това, което ни прави наистина живи. Онзи непринуден оптимизъм, който се чете в погледите на повечето индонезийци, с които общувах. Благодаря ти, Индонезия, за това велико преживяване! Това пътуване за пореден път ми доказа, че най-хубавите неща в живота не са неща…

Автор: Христо Колев, блогър и пътешественик 

http://hristohitstheroad.travel.blog/