Вкусът на България - национален капитал

На 29 октомври 2026 г. Гърция направи още една интересна стъпка в развитието на своя туристически модел. Министерството на туризма представи националната инициатива TAG GREECE – Tradition, Agritourism and Gastronomy, която обединява традициите, агротуризма, местното производство и гастрономията в обща система за популяризиране на страната. На пръв поглед това изглежда като поредната маркетингова кампания. Всъщност замисълът е значително по-широк. Гръцката държава поставя в една икономическа и организационна рамка земеделския производител, семейната ферма, винарната, ресторанта, хотела и туристическата дестинация. Предвижда се и специална дигитална платформа с интерактивна карта на производители, предприятия и гастрономически маршрути, свързана с националния туристически портал Visit Greece. Финансирането е осигурено чрез Механизма за възстановяване и устойчивост.

 

Това е пример, който заслужава внимание не защото България трябва да копира гръцката политика, а защото поставя един важен въпрос за бъдещето на европейския туризъм. Може ли традицията да бъде превърната в съвременен икономически продукт, без да загуби своята автентичност? И още по-важно – може ли туризмът да се превърне в инструмент за развитие на цели региони, а не само на отделни хотели и курорти?

 

Убеден съм, че България има всички предпоставки да развие собствен, още по-разнообразен модел. Нашето предимство не е единствено в богатството на традиционната кухня. То е в изключителното съчетание между география, земеделие, история, култура, местни общности и традиции, съхранени през вековете. Родопите, Странджа, Добруджа, Тракия, Сакар, Дунавската равнина и старопланинските райони не са просто географски понятия. Всеки от тях притежава собствена кулинарна идентичност, местни продукти и човешки истории, които могат да бъдат превърнати в разпознаваемо туристическо преживяване.

 

Нееднократно в мои публични позиции и публикации съм застъпвал разбирането, че България трябва да предлага на международните пазари не просто нощувки и туристически услуги, а цялостно преживяване. Туристът не пътува единствено за да спи в хотел. Той иска да опознае мястото, да разбере неговата история, да се срещне с хората, да усети атмосферата и да опита нещо, което не може да намери другаде. Именно гастрономията има способността да съчетае всичко това в едно.

 

В моята статия „Българският вкус няма нужда от фабрика, а от шанс“, публикувана през август тази година, поставих въпроса за ролята на малките производители и необходимостта от правна среда, която едновременно гарантира безопасността на храните и позволява на местните традиционни производства да се развиват. Тази позиция остава особено актуална. Защото не можем да изградим национална гастрономическа идентичност само с рекламни послания, ако не сме създали достатъчно възможности истинските местни продукти да достигат до ресторантите, хотелите и туристите.

Смятам, че следващата логична стъпка за България е разработването на последователна национална политика за гастрономически, винен и аграрен туризъм, която да обедини вече съществуващите инициативи в работеща система. Това не означава непременно създаване на нова административна структура или поредна стратегия, която ще остане само на хартия. Означава да използваме вече съществуващите правни и организационни механизми и да ги надградим с конкретни икономически инструменти.

 

България вече разполага с Национална стратегия за устойчиво развитие на туризма до 2030 г., с план за действие за периода 2025–2027 г. и с определени дванадесет винено-кулинарни дестинации. Това е добра основа. Въпросът е как тези отделни елементи да бъдат свързани с реалните производители, туристически предприятия, общини, образователни институции и местни общности, така че да се създаде устойчив икономически резултат. Стратегическата рамка е необходима, но сама по себе си не произвежда туристически продукт. Той се създава от хората и предприятията, които ежедневно работят на терен.

Тук идва една идея, която от години защитавам като председател на Българската асоциация за туризъм – изграждането на регионални туристически клъстери, обединени от обща национална политика и разпознаваема туристическа идентичност.

Клъстерът не трябва да бъде възприеман като поредната организация, създадена единствено за участие в европейски програми. Неговият икономически смисъл е да създаде реално сътрудничество между предприятия и институции, които поотделно трудно могат да изградят достатъчно привлекателен и конкурентоспособен продукт. Представете си един регионален клъстер в Родопите, в който участват семейни хотели, къщи за гости, мандри, пчелари, производители на билки, местни ресторанти, туристически водачи, занаятчии, културни институции и общини. Всеки запазва своята стопанска самостоятелност, но всички работят заедно за популяризирането и развитието на един общ туристически продукт.

 

Туристът вече няма да купува само две нощувки в планината. Той ще може да избере посещение на ферма, дегустация на местни сирена, приготвяне на традиционна храна, разходка по културен маршрут и среща с майстори, които съхраняват местни занаяти. Хотелът ще получи по-богат продукт за предлагане, производителят – нов пазар, ресторантът – качествена местна суровина, а общината – икономическа активност, която не зависи единствено от няколко седмици в годината.

 

Подобен модел може да бъде изграден в Сакар около местните вина, традиционната кухня и културното наследство, в Добруджа около земеделските традиции, хлебопроизводството и селския туризъм, в Странджа около характерните местни храни, природата и обичаите, а в Тракия – около винопроизводството, археологията и богатото историческо наследство. Това са възможни направления, които трябва да бъдат разработени с участието на местните хора, а не наложени чрез административно решение от София.

 

От правна гледна точка България разполага с достатъчно сериозна отправна основа. Член 5 от Закона за туризма предвижда държавната политика да се определя от Министерския съвет, като допуска приемането на стратегии за развитие на отделни видове туризъм. Законът регламентира и организациите за управление на туристическите райони, които съгласно чл. 18 имат функции, свързани с маркетинга, развитието на туристически продукти и регионалното сътрудничество. Това означава, че идеята за регионални клъстери може да се реализира чрез взаимодействие със съществуващите организации за управление на туристическите райони, а където е необходимо – чрез доброволни сдружения, кооперативни модели и договорни партньорства между стопанските субекти.

 

Важно е да направим разграничение между държавната политика и стопанската инициатива. Държавата трябва да създава благоприятната нормативна среда, да подпомага координацията, инфраструктурата, образованието и националната реклама. Самият туристически продукт обаче трябва да се развива от предприятията и местните общности. Клъстерите следва да бъдат изградени на принципите на доброволното участие, прозрачността, равнопоставеността и свободната конкуренция. Обединението на усилията не трябва да се превръща в административен монопол или в механизъм за ограничаване на достъпа на нови участници.

 

Най-сериозният практически въпрос остава участието на малките производители. В редица български села има хора, които съхраняват традиционни рецепти и производствени методи, но изпитват затруднения да превърнат дейността си в законен и икономически устойчив бизнес. Тук законодателството има определяща роля. Необходимо е по-ясно разграничаване между различните видове производства според техния мащаб, характер и реален риск за потребителя.

 

Европейското право не изисква механично еднакъв административен подход към всяко предприятие. Регламент (ЕО) № 852/2004 относно хигиената на храните предвижда възможности за гъвкавост, включително по отношение на малките предприятия и традиционните производствени методи. Член 13 допуска при определени условия национални мерки за адаптиране на част от изискванията, без да се компрометира безопасността на храните. Именно тук държавата може да използва предвидените от европейското право възможности, като създаде ясни, приложими и пропорционални правила.

 

Съвсем навременно е, че на 13 октомври 2026 г. Министерството на земеделието и храните публикува за обществено обсъждане проект на нова наредба относно директните доставки на малки количества първични продукти и храни от животински произход. Обсъждането е предвидено до 12 ноември. Това е реална възможност разговорът за малките производители да премине от общи пожелания към конкретни нормативни решения. Би било полезно в този процес да участват не само земеделските организации, но и представителите на ресторантьорството, хотелиерството, туристическите сдружения и местните общности, защото въпросът засяга цялата верига на създаване на туристическата услуга.

 

Разбира се, никой не предлага компромис с качеството, хигиената или проследимостта на храните. Потребителят трябва да бъде защитен независимо дали купува продукт от голямо предприятие, или от малка семейна ферма. Но между ефективния контрол и ненужната административна тежест има съществена разлика. Правото трябва да регулира действителния риск, а не да превръща мащаба на стопанската дейност в пречка пред нейното съществуване.

 

Бих предложил разработването на доброволен национален знак за гастрономическа идентичност, например „Автентичен български вкус“, който да се предоставя при ясно определени критерии за произход, качество, проследимост и съответствие с приложимото законодателство. Този знак не бива да замества регистрационните, санитарните или другите задължителни режими, нито европейските схеми за защитени наименования за произход и географски указания. Неговото предназначение следва да бъде различно – да помогне на туриста лесно да разпознава проверени местни предложения и да свързва определен продукт с конкретна дестинация.

 

Една такава система може да бъде подкрепена от национална дигитална платформа, която обединява производители, маршрути, ферми, винарни, кулинарни работилници, ресторанти и места за настаняване. Тя трябва да позволява на туриста не само да разглежда карта, но и да планира преживяване, да получава информация за достъпността на обектите и да резервира предлаганите услуги, когато съответният оператор осигурява такава възможност. Същевременно достъпът на малките предприятия до платформата трябва да бъде максимално лесен, с ясни условия, актуална информация и съобразени с европейските правила гаранции за защита на личните и търговските данни.

 

От икономическа гледна точка подобен проект би могъл да промени начина, по който туристическите приходи се разпределят в регионите. Днес значителна част от разходите на туриста е съсредоточена в транспорта и настаняването. Ако успеем да създадем повече възможности за местни покупки, дегустации, посещения на производствени обекти, кулинарни събития и тематични маршрути, ще увеличим не просто разхода на туриста, а дела от този разход, който остава в местната икономика. Това е същественото. За един малък регион стойността на туризма не се измерва единствено с броя посетители, а и с броя семейства и предприятия, които получават доход от тяхното присъствие.

 

Тук неизбежно възниква и въпросът за финансирането. България може да използва възможностите на европейските програми за регионално развитие, развитие на селските райони, конкурентоспособност и трансгранично сътрудничество, както и национални, общински и частни инвестиции. Необходимо е обаче проектите да бъдат изградени около реални икономически модели, а не около усвояване на средства. Публичното финансиране трябва да бъде съобразено с правилата за държавните помощи, конкуренцията и прозрачността, а резултатите да се оценяват по предварително определени показатели.

 

Един успешен туристически клъстер трябва да може да отговори на няколко съвсем практически въпроса. Колко малки производители са получили достъп до туристическия пазар? Колко нови туристически услуги са създадени? Увеличили ли са се приходите на местните предприятия? Има ли нова заетост? Удължен ли е туристическият сезон? Увеличило ли се е средното време на престой? Каква част от реализираните приходи остава в региона? Именно тези показатели трябва да бъдат в основата на оценката на една национална политика.

 

Виждам възможност Министерството на туризма, съвместно с Министерството на земеделието и храните, Министерството на културата, общините, туристическите организации и представителите на производителите, да разработи обща три- или петгодишна програма за развитие на гастрономическите и агротуристическите клъстери. Тя би могла да започне с няколко пилотни региона, избрани по ясни критерии за местен потенциал, готовност на бизнеса и възможност за целогодишно развитие. След оценка на резултатите моделът може да бъде разширен, без да се създава ненужна нова административна система.

 

Особено важно е в тази политика да бъде включено професионалното образование. Българските кулинарни училища, професионалните гимназии, университетите и центровете за обучение могат да се превърнат в партньори на регионалните клъстери. Младите хора трябва да имат възможност да изучават не само съвременните технологии в ресторантьорството, но и регионалните кухни, традиционните продукти, предприемачеството и управлението на туристически преживявания. Така националната гастрономическа политика ще има и дългосрочен социален ефект – съхраняване на знания, професии и възможности за реализация в малките населени места.

 

Има още един важен аспект, който често остава на втори план. Гастрономическият туризъм може да бъде естествен партньор на културния, историческия, религиозния, винения, балнеоложкия и природния туризъм. България притежава огромен потенциал именно в тяхното съчетаване. Един турист може да посети историческа крепост, манастир или археологически обект, да се запознае с местните традиции, да опита регионална кухня и да остане още една нощ, за да участва в следващо преживяване. Това е възможност за по-висока добавена стойност, без непременно да се увеличава натискът върху най-посещаваните курорти.

 

В друга моя публикация – „Хотелът е видим. Бизнесът зад него – не“ – обърнах внимание на необходимостта да изграждаме не само отделни добри туристически обекти, а системата от маркетинг, партньорства, технологии и организация, която ги превръща в конкурентоспособен продукт. Същият принцип е приложим и тук. България има прекрасни хотели, отлични ресторанти, талантливи готвачи, качествени вина, местни производители и изключителни природни и културни дадености. Истинската добавена стойност ще се появи, когато ги свържем в една последователна и работеща национална система.

 

Затова разглеждам инициативата на Гърция като полезен повод за професионален разговор, а не като основание за противопоставяне или критика към България. Съседните държави могат да бъдат наши конкуренти на определени пазари, но същевременно са и източник на добри практики, партньорства и нови идеи. Успехът на една европейска туристическа дестинация не означава автоматично загуба за друга. Напротив, развитието на качествен туристически продукт в региона може да създаде възможности и за съвместни балкански маршрути, международни партньорства и привличане на нови пазари.

 

България не започва от нулата. Имаме стратегическа рамка, законодателна основа, определени винено-кулинарни дестинации, активни туристически организации, успешни предприемачи и все повече хора, които осъзнават стойността на местната идентичност. Следващата стъпка е да обединим тези ресурси чрез ясни правила, институционално взаимодействие и реални икономически механизми.

 

Като председател на Българската асоциация за туризъм смятам, че именно такъв трябва да бъде характерът на следващия етап от националната туристическа политика – надграждане на постигнатото, развитие на партньорствата, създаване на регионални клъстери и нормативна среда, която позволява на малкия производител да бъде пълноправен участник в туристическата икономика.

 

В крайна сметка туризмът е много повече от индустрия на пътуванията. Той е икономически инструмент, чрез който една държава може да съхрани традициите си, да подкрепи местните общности, да създаде работни места и да представи своята култура пред света.

 

Българският вкус не е просто част от нашето минало. Той е икономически ресурс за нашето бъдеще. И когато успеем да свържем земята, производителя, ресторанта, хотела, културното наследство и туриста в една обща система, ще създадем не просто нов туристически продукт, а устойчива национална политика.

 

Защото силната туристическа държава не е тази, която само показва своите богатства. Силната туристическа държава е тази, която знае как да ги съхранява, развива и превръща в благосъстояние за своите хора.